Вълкан отново отвори очи и се огледа, гореше само една свещ в стаята му. Беше му студено и той се зачуди не трябваше ли да е пладне, лято е , защо трепери? Но тези мисли изчезнаха от главата му , когато си спомни какво каза баща му снощи , преди да го целуне по челото и да го завие да спи. Огледа се тревожно, пушката я нямаше на стената, на мястото където стоеше дългият ловен нож ,имаше само блед отпечатък на прашната лавица. Ямурлукът на баща му също го нямаше.Погледът му попадна на прегърбена фигура. Седнала на миндера в другия ъгъл на стаята ,старата знахарка му вареше чай от горчиви билки. Погледна я с благодарност. Днес се чувстваше по-силен, почти успяваше да надигне глава и да се огледа, устните му бяха напукани , но дишаше по-леко. Завивката не му тежеше и усещаше хлад. Не бе усещал хлад от деня, в който падна в реката и ледената вода го прониза. Спомни си за изгарящите зимни месеци, когато искаше хладина и докато държаха отворено и всички бяха облечени , той агонизираше в треска. Като в просъница си спомни сълзите , които баща му криеше.Спомни си как сънува майка си, тя имаше същите златни къдрици , като неговите и благи сиви очи. В сънят му тя го целуваше и му казваше, че го обича и че трябва да пази баща си. Говореха си за това колко им  липсва, как татко му плаче нощем , шепти името ѝ и я моли да го вземе при себе си, а после тихо влиза  в стаята на Вълкан и му шепти, че никога няма да го изостави и ще го брани до сетния си дъх. После нежно го целуваше по челото.Тогава майка му плачеше , молеше го да каже на татко си , че тя още го обича и че ги гледа от небето при пълнолуние , и винаги ще ги пази и закриля. Вълкан за пръв път си спомняше съня си, обикновено се събуждаше разплакан и му беше тежко, защото майка му си тръгваше призори, но той не помнеше, не знаеше защо плаче и защо му е тъжно.Тази сутрин не беше така, преди да си тръгне майка му, пусна нещо в ръката му, целуна го , усмихна се и му обеща, че пак ще се върне в съня му. Да, това той го помнеше.

Усети, че ръката му е свита. Онази ръка, в която трябваше да има нещо , беше свита в юмрук. Той се изправи толкова рязко, че старата жена се изплаши и ахна. И сякаш виждайки призрак се прекръсти и разплака, защото всички бяха загубили надежда за Вълкан. Той разтвори бавно юмручето си и погледна – в дланта му лежеше  на сребърна халка вълчи зъб-лъскав и бял. Развълнуван, с треперещи ръце той завърза талисмана на врата си и сякаш започна да оздравява пред очите на смаяната старица. Вълкан хубавееше-косата му се заглади, кожата на лицето му придоби цвят, очите му възвръщаха отново блясъка си, дъхът му беше отново равен и спокоен. Гърдите му се изпълниха с ароматен свеж въздух-щеше да завали, усещаще го.Отдавна не бе поемал толкова свеж въздух в гърдите си . До тази сутрин въздухът влизаше на малки откъслечни вдишвания в гърдите му и от това го пареше и болеше...Сега усети прилив на топлина по цялото тяло. Да, определено щеше да завали. Сякаш не бе болен допреди минута,той скочи от леглото и се пресегна за любимата си дреха. Бяха я ушили двамата с баща му от кожата на първия му улов – един стар елен, избран измежду другите в стадото, за да нахранят с него селото и да го избавят от мъките му. Бе поискал да стреля по един млад и красив самец, но баща му го спря. После му разказа за планината , за гората, за животните , за хората, за съгласието и хармонията, в която живеят всички заедно. Вълкан си спомни как погледна елена в очите и го помоли за прошка, след това стреля. Кратък миг, птиците се разхвърчаха, после тишина, гората притихна...тук рядко се чуваха изстрели. Вълкан се разплака и не поиска да вземе участие в прибирането на дивеча, не хапна и от месото. Мислеше за това защо е нужно да се отнеме живот, отне му време да осъзнае, че не е сторил злина и че е въпрос на оцеляване. После попита за кожата на елена. На учудването на баща си отговори, че иска да си ушие панталони, които да не се късат от храстите в гората, да не се износват от лежането по полянките когато е с овцете.И така двамата с татко му ощавиха кожата и направиха панталони, точно каквито искаше той. На мястото където бе пробита от куршум, Вълкан заши капаче от жълъд.

Отново се чу гръм. Вълкан се сепна и подскочи, сякаш някой го беше зашлевил. Попита къде е баща му...

Няколко минути по-късно, когато първите едри капки дъжд мокреха  лицето му,той тичаше както го правеше с вълците. Дишаше равномерно и с всяка минута се чувстваше все по-силен и по-силен. Дано...дано само не закъснее.

Бурята набираше сила, но това не го плашеше .Бягаше волен и силен с развети коси, преодоляваше разстоянието, ето началото на гората. Тук вятърът е по-слаб и той затича по-бързо. И сякаш храстите му правеха път , а пътеката е по-широка отколкото я помнеше. Мярнаха се някъде отпред красивите рога на елен, дали не му се привиждаше...не, това беше същият самец , който искаше да застреля преди време.

Стоеше пред него на пътеката,  кротко преживяше и го гледаше право в очите. Вълкан понечи да го заобиколи, но животното не му позволи и отново се изправи пред него. Погледите им се срещнаха за кратко ,еленът коленичи, за да може момчето да го възседне и се понесе с шеметна бързина. Край тях прелитаха дървета и храсти , дъждът го заслепяваше. Вълкан бе изплашен и можеше само да стиска здраво ръцете си около врата на елена, да поема със стиснати зъби ударите на тялото под него. Останал без  дъх, той стискаше силната шия , мускулеста и гореща.

Мъжът с качулка спря, изправи се и погледна напред .Два високи дъба с огромни дънери имаше от двете му страни. До тук не стигаше никоя диря, нямаше следи по храстите от минаващи елени, нямаше ги браздите оставяни от дивите свине по пътя си, нямаше оголени от зайците фиданки. Тук гората изглеждаше непокътната и недокосната от никого. Това бе началото на клисурата, в която живееха те, вълчата глутница. Виждаше се и скалата, под която идваше и Вълкан ...да, той също идваше тук и винаги бе добре дошъл.Чу се неспокоен шепот, ловците усещаха, че краят на днешния лов наближава, по лицата им се четеше страх. Никой не идваше тук, никой освен вълците и Вълкан, а сега са тук насред дъжда пред вълчата клисура и трябва да продължат. Страхуваха се за себе си, за селото и за гората ,не беше редно да са тук с всичките тези пушки, но бяха и щяха да продължат, беше решено. Дъждът загуби от силата си, гръмотевиците намаляха, лятната буря беше към края си. Капките дъжд започнаха да издават звънливи звуци върху широките листа, земята бе напоена до следващият път. Усетили намаляването на тежестта от напора на стихията, треви и храсти се изправиха и заблестяха прекрасни , когато слънцето проби облаците, разпръсна ги надалеко и всичко засия. Необичайно, но на скалата имаше някой. Горе, там където при пълнолуние Черният вълк пееше, имаше силует. Изви се дъга и сякаш започвайки от средата на клисурата прехвърли скалата, така че  този силует остана под нея. Слънцето огря всичко наоколо и водните капки заблестяха като диаманти по листата и в тревата...навсякъде.

Бащата на Вълкан не помръдваше от мястото си. Той познаваше този силует, беше го виждал толкова пъти в тревата около сина си, толкова пъти го бе виждал да гони овцете към селото , не като плячка , а синът му се надбягваше с него и се смееше високо.

Черният вълк се надигна и изпълзя от подслона си, изтръска шумно козината и се протегна силно напред, изпъвайки лапите си. Приличаше на малко кутре, което искаше да играе, беше се схванал докато лежеше скрит от дъжда и това неприятно усещане терзаеше силното му , но вече на възраст тяло.Тази година имаха три прекрасни малки вълчета, които щяха да станат силни ловци, знаеше го.Едно от тях щеше да стане новият водач, той го беше избрал вече и трябваше да се погрижи и да му предаде всичко за гората. Огледа се наоколо с първите ясни лъчи, които прогониха облаците и тогава ги видя. Изправи се цял, не вярваше на очите си, група мъже със странни предмети увити в дрехите, той знаеше какво е това, беше виждал много такива. След всеки дъжд бродеха в гората и криеха пушките си от капките дъжд , за да стрелят при първа възможност. Но защо тук, тук нямаше дивеч, тук е домът им...бързо заслиза надолу към клисурата.

Бавно се извърна към спътниците си и ги погледна в очите .Видя себе си в тях, един тъмен силует без лице, само очи, които горяха под качулката. Не можа да понесе гледката и се извърна, вдигна ръка и после  я  свали. Съблече тежката прогизнала от дъжда  дреха и я захвърли настрани, слънцето огря мощните му едри рамене, някак странно приведени сякаш нещо им тежеше...грубите му ръце висяха отпуснати до тялото , дишаше тежко, нещо го душеше...

Вълкан беше останал без дъх, стоеше като замаян и гледаше как еленът се отдалечава с огромни скокове и изчезва сред дърветата. Дъждът беше спрял, но той трепереше силно в мокрите си дрехи. Студени  вълни обливаха тялото му , обърна гръб на гората и погледна нагоре към скалата, под която се криеше при пълнолуние.Сякаш бе обсипана със скъпоценни камъни, дъгата я пресичаше през средата и светеше в невероятни цветове отразени в милионите водни капки. Пое си дълбоко дъх и затича с всички сили. Краката му  го носеха в познатата посока с удивителна бързина...

Слезе в клисурата и се запъти към пешерата, където другите се бяха скрили от дъжда.Трите малки спяха сгушени до майка си, която  гордо вдигнала глава гледаше колко са хубави и силни синовете и. Той се приближи безшумно, отърка муцуна в нейната , подуши малките извърна се и бавно излезе навън.

Вълкан съзря силуета на баща си, не беше закъснял. Измъченото му лице гледаше към клисурата , очите му тъжни и помръкнали, излъчваха колебание.Момчето забави крачка и изравни дишането си, провикна се за поздрав, повика баща си по име и после се засили за последните метри. Пред себе си виждаше само едно-изпънатото от изненада и радост  лице на баща си , който дори не успя да помръдне , когато Вълкан с всичка сила , увлечен от инерцията на собственото си тичане, се бухна право в прегръдките му. Прегърна го силно през кръста, не стигаше по-нагоре, баща му беше огромен , като скалата на вълците, но беше добър и го обичаше и никога не би наранил никое живо същество, предпочиташе да копае вместо да ходи на лов.'Земята, както казваше той, може да храни всички ни , защо да убиваме". Със замъглени от сълзи очи Вълкан усети как някаква сила го повдига от земята и го завърта във въздуха.Чу радостен смях и видя разплаканите  очи на баща си. Другите също се смееха и плачеха едновременно. Странна гледка беше тази група мъже, които се прегръщат смеят и плачат, но Вълкан не мислеше за това , а гледаше топлото лице на баща си и нежно триеше сълзите му-сълзи на радост и облекчение. После положи главата си на рамото му и му разказа съня си и посланието на майка си.

Гората ухаеше на свежест, последните капки бавно се изпаряваха и лека мъгла покри входа към клисурата, където три малки вълчета играеха под зоркия поглед на майка си в мокрите храсти. Те бяха деца , малко по - шумни от другите, много по-палави , но все пак деца, които искат само едно - да си играят в тревата. Предстояха им години труден и изпълнен с опасности живот, но сега те бяха  деца и всичко наоколо сияеше , мама е наблизо и ги пази докато те скачаха из тревата.Малкото жабче този път ги забеляза първо и побърза да се скрие, свраката я нямаше да я повикат да си играе  с тях, никой не им говореше за хора с пушки, дори за момчето със зелените очи не си спомняха.

Тази вечер Вълкан си легна рано, изморен от всичко, което му се случи през деня. Баща му отдавна спеше, най-сетне свалил от плещите си тежкото бреме ,изплакал сълзите на болката и отчаянието, спеше спокоен завит от две малки детски ръце. Вълкан духна свеща и се сгуши под тежкото одеало, притвори очи и заспа  спокойно, както трябва да спят всички деца. Заспа онзи здрав сън, от който растат крилата на фантазията и ни носят в един друг свят, където сме по-силни от дракони, по-смели от рицари, в който за всекиго има принцеса и за всяка принцеса има рицар на кон, където е хубаво , чисто и уютно и никой не ни тревожи за нищо. Преди да заспи той си спомни за вълците , дочу се протяжен вой. Настъпи време за ловуване, другарите му излизаха на нощната си обиколка. Пожела им добър лов в просъница и заспа тихо сгушен в скута на майка си  ,която го милваше по челото и рошеше златните му къдрици. Един вълчи зъб на кожена каишка леко се изхлузи от врата на момчето и сякаш увисна в нищото, хвърляйки меки отблясъци на сребърната халка , на която беше закачен...

Черният вълк присви очи от болка и стисна плячката си за шията...струваше си , малките щяха да са нахранени , а Вълкан пак ще ни чака на поляната.Очите му пробляснаха като изумруди на лунната светлина, нададе вой, ловът бе завършил...