Вълкан отново отвори очи и се огледа, гореше само една свещ в стаята му. Беше му студено и той се зачуди не трябваше ли да е пладне, лято е , защо трепери? Но тези мисли изчезнаха от главата му , когато си спомни какво каза баща му снощи , преди да го целуне по челото и да го завие да спи. Огледа се тревожно, пушката я нямаше на стената, на мястото където стоеше дългият ловен нож ,имаше само блед отпечатък на прашната лавица. Ямурлукът на баща му също го нямаше.Погледът му попадна на прегърбена фигура. Седнала на миндера в другия ъгъл на стаята ,старата знахарка му вареше чай от горчиви билки. Погледна я с благодарност. Днес се чувстваше по-силен, почти успяваше да надигне глава и да се огледа, устните му бяха напукани , но дишаше по-леко. Завивката не му тежеше и усещаше хлад. Не бе усещал хлад от деня, в който падна в реката и ледената вода го прониза. Спомни си за изгарящите зимни месеци, когато искаше хладина и докато държаха отворено и всички бяха облечени , той агонизираше в трес ...