Приказка за кръста
... Беше навремето, доста отдавна. Бях млад, щастлив, енергичен, пълен с идеи, уверен в себе си. Нищо не можеше да ме спре - имах мисия. Носех си кръста честно и праведно години наред. Но с времето той ставаше все по-голям и по-тежък, а моите сили не се увеличаваха, дори напротив - отслабваха.
Изпуснах го... Беше страшно! Започна едно безкрайно падане надолу - кръста и аз (понеже той повлече и мене). Това продължи много време. Мъчех се да го сграбча, да се изправя и да тръгна отново, но все не успявах. Хващах го понякога за кратко, но той отново ми се изплъзваше. Оставяхме си белези взаимно - целият бях в синини, драскотини и рани от неговите удари. Той беше изподраскан от моите нокти и очукан от падането. Вместо да сме най-добри приятели (както навремето), с кръста неволно се бяхме превърнали във врагове.
Най-накрая стигнахме дъното. Нямаше накъде повече да падаме. Отдъхнахме си малко. Прегърнах го здраво и засега го държа. Не го изпускам и събирам сили, за да започна отново да се изкачвам, заедно с него нагоре.
Човек трябва да си носи кръста и да не го изпуска, колкото и да е тежък той. Нужно е да се грижи за него и да го брани от посегателства. Трябва да увеличава непрекъснато силите си, за да му става все по-леко да го носи, а не обратното - да му тежи все повече и повече. В случай, че го изпусне, са му нужни много време, нерви и енергия да се сдобие отново с привилегията да го носи. А това време, сили и нерви могат да се използват, за да се върви с кръста напред и нагоре, вместо да се наваксва загубеното.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Радослава Антонова Todos los derechos reservados
Добре е за мен да знам, че поне тук, в сайта ме смятат за умна!
