ПРИКАЗКА ЗА ШКЕМБЕТО НА ДЯДО
Събрали сме се на един хубав празник вкъщи цялата родова тумба. Тя една тумбааа – ум да ти зайде! Ама айде! От двата хоризонтални края на Велика България между стария Балкан и синия бял Дунав, от житницата на Добротица, та чак до камънаците на Срацимира, цели три поколения люде от двата човешки пола, разпиваме, разговаряме и ту благославяме, ту анатемосваме живота, а той, пустият, си тече и изтича и хич и не ни чува, пък и да ни чуе – нехае.
На кларнетиста в телевизора му изби чивията, че като заситни едно хоро в неравноделен такт, та обърка ритъма на сърцата ни, лютата грозданка се превърна на сочни кехлибарени гроздове, виното се освети от Божията радост, та очите ни блеснаха като фаровете на трен през тунел, разтвориха се душите ни и всички възрастови групи се смесиха в един пъстроцветен флуид и станахме равни с Небесния, дано ни прости сквернословието, и се сляха радост и тъга, и се изви облак Балкански, пълен със свобода и тирания.
Дойдоха рекламите, стихна кларнетът, седнахме пак покрай масата, тя беше толерантна и възпитана, очакваше ни и ни се усмихна с цялото си благоразположение и с апетитните си блюда, получи се взаимопривличане от степен, която ако беше земетръсна, със сигурност щеше да бъде опустошителна и апокалиптична, и т.н.
Само внукът ми си остана прав, като забравен на сцената и реши да продължи с една волна програма, която никой н знаеше какво предвещава.
– А сега, драги зрители, искате ли да ви покажа как ходи дядо?
Дядото бях аз. Други дядовци за мое голямо огорчение нямаше.
– Покажи, покажи! – едното поколение.
– Как, как? – другото, т.е. жена ми. Третото беше той самия, актьорът.
– Ами ето така – и тоя дребен кльощльо тилваше главата си, така че коремчето му да изпъкне максимално и тежко, тежко запристъпяше, като при всяко движение от устичката му отчетливо излизаха въздишки и пъшкания – оох, охъ, ох, охъ. – а после добавяше – абе, дядо, защо ти е толкова голямо шкембето?
Хич и не мислех да му отговарям, както Кумчо Вълчо на Червената шапчица, защото нямах намерение да го изяждам, ами съвсем сериозно започнах да му обяснявам с осанката на мъдрец от далечните епохи и гласа ми се сливаше с песента на чайките, които се люлееха на вълните на Световния океан, а огромните рапани, забравени и изсъхнали на брега му, го повтаряха като ехо.
Така поне на мен ми се стори, а аз като древен даскал и някогашен поет приемах нещата философски и целомъдрено, въпреки поизветрелия си акъл.
– Слушай, чедо, – викам му – един дядо ако няма шкембе, не е никакъв дядо, защото това е мястото, където всичко от живота в един момент си отива на мястото. В корема. Там падат от високото всичките му несбъднати мечти, а с тях и недокоснатите небесни звезди, сърцето му бавно слиза там, както слънцето при залез зад канарата на прадядовата ти къща, там пропада и като вода от отвесна скала и акъла му, синко. Затова като усетят всичките тия неща, че лека-полека се приближават все повече към земята, истинските дядовци се потупват по шкембетата и казват повече с въздишка, отколкото с възторг: „Еех, животе, животе...” – А това, човече мое малко и свидно, за тебе ще рече: „ Ах, колко си смешен, бе дядо!”, баба ти ще поклати глава: „И на сто години да станеш, акъла ти няма да дойде, я стига си мърморил!”, клошарят ще погледне от контейнера с пресъхналите си очи и ще прошепне: „Това живот ли е!...”, управникът ще се обърне към тебе с двете си дупки на мястото определено от Бога за очи и ще се ухили самодоволно: „Животът е прекрасен!”, а за мене отново ще бъде нито възторгът, нито въздишката:
– Еех, животе, животе...
© Ангел Веселинов Todos los derechos reservados
е и много мъдро, и много актуално!
Поздрави и от мен! Бъди!