И тя ме наричаше Слънце... Без да знае защо... Веднъж ме беше попитала колко я обичам...
Виждаш ли, аз съм твоето Слънце, аз съм тук, единствено и само заради теб, защото ти ми даваш силите да светя... Преди времето да бъде време, още когато се е образувал светът, когато духовете все още се чудели как да завършат картината... Тогава на все още тъмната земя имало две създания, все още неоформени, за да се каже какво са точно, но, макар и недовършени, те знаели какво е любов... неразделни... винаги заедно... искрени и чисти...
Той станал Слънцето, а тя останала на земята... Те не можели да чуят виковете си, нито да бъдат заедно, той я прегръщал с лъчите си и изпарявал сълзите й, никога не я оставял и греел само, където е тя...
Духовете негодували, никой не харесвал студа, а лъчите на Слънцето били само за Нея, създали облаците... те спрели лъчите, но не заличили светлината... Тя знаела, че, макар да не вижда любимия, той е все още там... ала Слънцето се местело, бягало от облаците, за да ...