Винаги съм вярвал, че съществува магия на този свят. По-романтичните персони ще ви кажат, че тя съществува в малките неща – любовта, усмивките, прегръдките, изненадите, подаръците, спонтанните неща; нещата, които ни правят щастливи, а не плащаме и стотинка за тях... Да, така е, съгласен съм с това. Но аз все съм си мислил, че съществува истинска магия, че съществуват всички приказни същества – елфи, дракони/змейове, самодиви, рицари и въобще всичките герои от приказките. Всичко това се оказа истина; оказа се, че съществува такова приказно място, и то в България!

Един ден от работата ми ме изпратиха да доставя пратка в едно село. През девет планини в десета, през девет гори в десета, през девет магистрали в десета... Така и не разбрах защо ме изпратиха в някакво забутано село, но, както знаете, думата на Шефа е закон и не се оспорва. След няколко часа пътуване по прекрасните български пътища най-накрая успях да стигна до заветното село с величественото наименование Горно Зидаромазачево. Не се подлъгвайте по името на това място, както аз направих! Мислех си, че това ще бъде поредното обезлюдено село с порутени къщи на хора, избягали отдавна по градовете или в чужбина в търсене на прехрана и нормално съществуване. Но не беше така. Селото беше изпълнено с живот, от всяка къща се чуваха гласове и детски смях и по улиците беше пълно с хора.

Но нито къщите, нито улиците бяха обикновени. Нито пък обитателите на това място. Къщите всъщност повече приличаха на замъци. Оградите приличаха повече на крепостни стени, а пред някои от къщите дори имаше ровове с вода! И не само това. В някои от рововете имаше крокодили, кръвожадни лалугери и дори хлебарки с размерите на домашна котка! А на покрива на всяка къща се виждаха гордо развети знамена, и то не националният ни флаг. А знамена с изобразени върху тях всевъзможни неща – прасета, кози, коне, трактори, въдици, ракиени бутилки, автомобилни гуми, обувки, спринцовки, триони, футболни топки и какво ли още не. Странно място, нали? Това си мислех и аз, докато вървях по главната улица на селото с отворена от недоумение уста и се чудех къде съм попаднал. И тогава забелязах, че и хората също са облечени много странно – всеки носеше някакъв знак на дрехата си. Повечето от знаците наподобяваха тези от знамената по къщите, което ме наведе на мисълта, че това са някакви семейни гербове. Трябваше да заприказвам някого, за да разбера що за село е това и по-важното – да доставя пратката си в местната кръчма. Но кого да заговоря? Дебелата жена с изобразената крава на гърдите ù? Или пък някакво дете с изобразена пушка на якето на гърба му? Тогава погледът ми се спря върху един младеж с черно расо, който можеше да бъде само и единствено местният свещеник.
- Здравейте, отче! – Поздравих момчето, което изглеждаше на около двайсетина години и изглеждаше доста смешно с калпавата си брада. – Можете ли да ми кажете как да стигна до ресторант „При бай Чаво“?
- Здравей, чадо! – отвърна на поздрава младежът. “Какво чадо, по дяволите, та аз съм по-възрастен от теб, бе, пич?!“ си казах наум. – От странното Ви облекло разбирам, че не сте от тук. – Наистина бях странно облечен – с дънки и пуловер, върху който нямаше изобразени никакви животни или инструменти или всякакви такива щуротии. – Елате, последвайте ме, и аз съм се запътил към странноприемницата на лорд Чавдар. Приятно ми е да се запознаем, аз съм отец Инокентий, владетел на църквата на Горно Зидаромазачево и наместник на Бога в нашето прекрасно село. Но хората тук ме познават като „Попа“ или „Дядо поп“.

Е, този поп тук направо изтрепа рибата. Лордове и владетели, странноприемници и глупости. Вярно, че снощи изпуших една "весела цигарка" преди да си легна, ама хората от това село явно бяха на много по-сериозни наркотици. Е, какво да правя, нямах избор, и затова трябваше да последвам младия свещеник. Вървяхме бавно по улицата, а момчето се спираше да поздравява всеки човек, като най-много се заприказваше с бабичките, които пък се обръщаха към него с изключително подходящото „Дядо попе“. Оказа се, че не само аз и водачът ми отиваме в "странноприемницата“. Цялото село се беше насочило натам. Както разбрах от младия „дядо поп“, днес в селото имало избори за кмет-крал. Е, супер - освен, че щях си доставя пратката, щях да погледам и малко сеир, което за мен като един истински българин си е едно невероятно удоволствие.

Най-накрая стигнахме и кръчмата, пардон странноприемницата. Беше ниска дървена постройка с изцапана рекламна табела на Кока-Кола с надпис „При бай Чаво“. Имах късмета да оставя пратката директно при кръчмаря, който ми се представи като лорд Чавдар, господар на Странноприемницата и доживотен пръв заместник на кмет-краля на Горно Зидаромазачево. Беше нисък дебел човечец на около петдесетина години. И естествено носеше ватенка с избродирано кебапче на гърба, което очевидно беше семейният му герб. Мислех да седна да изям една приказна шкембе чорба в заведението на лорд Чаво, но домакинът ми ме помоли да излезем навън, защото дебатите щели да бъдат пред странноприемницата. Лордове, дебати и кметове-крале. Оо, да, наркотиците не прощават на никого.

Отвън вече се беше събрала една стабилна тълпа от хора, които бяха обградили две изнесени от кръчмата маси. Както след няколко минути установих, масите се оказаха сцени, на които кандидатите се качиха. От едната страна беше хърбав мъж със сплъстена мазна коса и мустачки тип „Милко Калайджиев“, което ме накара да предположа, че това е местният селски хитрец и бях готов да заложа десет лева, че се казва Настрадин Ходжа. Уви, щях да загубя. Мустакатият чичко се представи като лорд Киро Поротрепов, господар на Училището, ковчежник на Цитаделата и пазител на папирусите. Иначе казано – местният учител и покрай това и счетоводител в кметството. Съперник на даскала се оказа сегашният кмет-крал на селото – огромен човек с тяло, изумително напомнящо на футболна топка, която Господ е наказал, като ù дал крака и ръце. Носеше копринен халат с виненочервен цвят и избродирана зелка на гърба. Титлите му бяха толкова много, че едва ги запомних: лорд Ивайло Туршиев, вторият с това име, кмет-крал на Горно Зидорамазачево, протектор на Зелевата градина, господар на Замъка на Бидона и властелин на Голямата нива. Наместникът на изпълнителната власт в селото не беше случаен човек. Притежател на най-голямата нива в Горно Зидаромазачево, на два трактора, една комбайна, тринайсет кози, две крави, четиридесет овце и свиня-майка с пет малки прасенца, лорд Иво забогатял от търговията със зеле, възродил ТКЗС-то в селото и бил избран за кмет-крал. Сега той се явяваше на изборите като основен претендент за кралското място. И най-важното от всичко – г-н Туршиев имаше подкрепата на кръчмаря лорд Чаво.

Очевидно в селото дори изборите се провеждаха по неповторим начин. Вместо хората да гласуват за някого, двамата претенденти се замеряха със зеленчуци, докато единият не се предаде. Както сигурно се досещате, кмет-кралят Туршиев имаше голямо предимство, поради докараните седем бидона със зеле. Учителят Киро също се беше подготвил – беше донесъл трийсет и пет килограма червен лук, за да замеря дебелия кмет. Определено много сълзи щяха да се пролеят тази вечер. За съжаление аз не можах да видя много от „битката“, защото, както сам разбрах, кмет-кралят имаше изключително неточен мерник и още с първото хвърляне ме удари с една зелка в главата. Но по-лошото беше, че лорд Туршиев играеше нечестно и беше скрил камък в зелката. Това мен ме изпрати в безсъзнание, а на всичкото отгоре май се изпуснах в гащите (но не знам дали беше от болката или от смях).

Събудих се в леглото си, облян в пот и прегърнал мокра от лигите ми възглавница. За мое щастие, всичко това се оказа един доста странен сън, причинен от преяждане с развален кашкавал и прекалено много четене на фентъзи от Джордж Р. Р. Мартин. За мое нещастие, наистина се бях изпуснал в гащите.