ПРИЛЕПЪТ
почти криминална история
Вървя бързо, почти подтичвам по единствения тротоар на неугледна улица, подгонена от гаден, коварно спуснал се вечерен хлад, макар че е посред лято. Каня се да ускоря крачки, когато в сумрака пред мен изплува тъмна фигура. Почти налитам на мъж, който придръпвайки десния си крак, се влачи като охлюв. Искам да го отмина, но нещо ме кара да спра и го подхвана за превитите му, вероятно от тежка болест рамене. Той обръща лице към мен и ми се струва, че ми се усмихва тъжно. Не виждам добре лицето му, скрива го смешната му шапка- ушанка или будьоновка, припомням си някакъв стар филм. Виждам само усмивката му. Не знам защо ми се набива точно тя - може би ми напомня предсмъртна усмивка, хем тъжна, хем примирена...
След двайсетина крачки мъжът едва доловимо ме докосва с дясната си ръка, и тя трудно подвижна. Досещам се, че ми прави знак да завием наляво. Оглеждам се. Пред очите ми, сякаш от земята изниква, разкривената фасада на жилищна кооперация. Прекосяваме м ...