След двайсетина крачки мъжът едва доловимо ме докосва с дясната си ръка, и тя трудно подвижна. Досещам се, че ми прави знак да завием наляво. Оглеждам се. Пред очите ми, сякаш от земята изниква, разкривената фасада на  жилищна кооперация. Прекосяваме малка градинка и влизаме във входа й.

"От тука.. аз сам..." - шепне мъжът. - Бла... го... даря...

Едва го чувам. Напрягам до болка слух. Внезапно шепотът закънтява оглушително. Като че ли долита някак от всички страни с дълбока и непоносима реверберация. Миг... и всичко също така внезапно секва. Сякаш тишината се е окопитила и с няколко тласъка безцеремонно е заглушила кънтенето и  запушила ушите ми. Болката в тях изчезва. И тъкмо навреме. Вече едва я понасям. Писва ми от кънтящите вибрации на шепота.Опитвам да доловя някаква интонация в спомена от заглъхналия шепот, за да определя възрастта на мъжа... Трябва ми време. От къде да го взема сега пък това време. Майната й на възрастта му. Отказвам се да я определям...

Поставям бързо, почти ядосано ръката му на парапета и изхвръквам на улицата.

"Соня... Соня..."

Сепвам се от звуците на името си. Струват ми се някак неестествени, като съсък на вятър в спици, само че наопаки... Въртя глава ужасена. Няма никой наоколо.  Кой ли ме вика? По дяволите! Едва ли е грохналият мъж от кооперацията... Пък и откъде ли ще знае името ми!

"Соня..."

Пак това мое противно звучащо име. Разтрепервам се. Чувствам, че и брадичката ми затреперва, а сълзи замрежват очите ми.  Втренчено се взирам в зиналата врата на сградата. Нищо не виждам...

И въздухът затреперва, пада му се! Не успявам да довърша мисълта си: вцепява ме грозен  вик. Какъв вик само! Трескаво напрягам съзнанието си... Господи, къде ми е паметта? Какъв е този вик... Аха!... Сякаш убиват някого...

Нещо префучава край мен, не, не  префучава, направо ме прегазва... Та това е гигантски прилеп - черен..., лъскав... и съсредоточен. Не го виждам. Наоколо е тъмнило. Обаче го чувствам. Зная, че е прилеп: прегазвайки ме, сякаш оставя нещо от себе си вътре в мен... Само че къде му са крилата? Няма крила! Затова не лети, а се плъзга като на колела, леко и безшумно. Кой ли е отрязал крилата му? Защо решавам, че са отрязани, не ми е много ясно! Все пак е без крила, значи са отрязани. Какъв прилеп... Няма съмнение, прилеп е, макар и без крила. Ама дали винаги е бил прилеп?...

Викът се повтаря, още по-грозен, още по-смразяващ. Не заглъхва, а се превръща в някакво хрущене, сякаш звяр троши кости... Хрущенето пък на свой ред се превръща в мляскане, излизащо от широко отворената ми уста, в която усещам още тръпчивия вкус на нечий гъргорещ вик... Избива ме лепкава, като от течност на разложени трупове, пот. По кожата си усещам гъделичкането на безгрижно пълзящи, подозирам за прикритие, бели червеи, които се чудят откъде да ме заръфат... Ах това възбуждащо гъделичкане на проклетите бели червеи...

През тялото ми преминава спазъм, чиито тласъци отзвучават безкрайно дълго и сладостно-болезнено..., като... оргазъм.

И се събуждам.

Отварям очи. В пурпура на нахлулата в зениците ми слънчева светлина виждам мама, която ми разтърсва ръката...

- Ти май имаше кошмари, а? Казвах ти, че не е за тебе тази работа... Стани адвокат, юрисконсулт стани... Ти - не. "Дознател - викаш и толкова. - В живия живот искам..." На ти жив живот... Всяка вечер кошмари...

- Стига ма, мамо!... Досаждаш ми вече. Стига си ми пискала на главата!...

Ядосано отмятам олекотената завивка и скачам от леглото.

- И пак съвсем гола си спала - продължава да мърмори мама. - Ти затъ в този университет друго не можа да научиш... Гола... като...

Не я чувам. Вече съм под душа. Ако не побързам, ще закъснея за работа...

Едва в коридора на управлението забавям крачките си. Поемам дълбоко дъх. Задържам го в дробовете си. Вбесяват ме пламналите ми уши. Колегите ми пак ще си помислят, че се притеснявам от нещо... Дрън-дрън. От какво или от кого да се притеснявам? От тях ли? Мухльовци. Та нали и те са новобранци като мене. Е, според тях не са - имат един месец служба повече  от мен, общо цели два месеца и вече се дуят като стари кримки...

- Оо, Петрова, пак закъсняваш нещо...

- Гледай си работата, Стефо! Най-малко си ти дето ще ми държиш сметка - отрязвам Стефан Нешев, един от тримата ми колеги, с които след завършване на университета и спецшколата, успешно защитихме работните си места като дознатели в полицията. "Не се вижда, калтака му с калтак, че едвам избута следването, ами и на началник ще ми се прави. Ама какъвто е подлизурко, като нищо утре и да стане..." Затова само си го помислям, а гласно продължавам усмихвайки се. - Не е много джентълменско да се прави забележка на дама, Нешев. Запиши си го! То инак се забравя, ще знаеш!

- След пет минути в заседателната - произнася отегчено Марио Манчев, след като бавно, сякаш се страхува да не се счупи, поставя слушалката на мястото й.

Тежката миризма на хилядите изпушени цигари, набила се в кичозната тапицерия на заседателната зала, ме удря в носа. Столовете около обичайната за такива помещения маса вече са заети от полицаи, лаборанти и от кого ли не... С периферийното си зрение забелязвам дори и смешния доктор Рачев, дето още от първия ми ден в полицията ме заухажва, като ми заразправя за фазите на разложение на труповете при различни температурни условия...

- Колеги, сядайте по-живо... Много работа ни чака - с грапавия си глас ни заподканя лично легендарният криминалист, спец по тежки убийства, Ноньо Нонев, пристигнал спешно от бърлогата си в София, както в движение ни информира Манчев.

Началникът на управлението, комисар Дечев, веднага поема  с пискливия си глас:

- Няма да ви казвам защо спешно се събираме в толкова разширен състав. Всички медии гърмят за тежките убийства, извършени напоследък в града ни. Колегите от отдел "Убийства" работят денонощно, но до сега резултатите са твърде скромни, да не кажа никакви. Не че ги упреквам, стараят се момчетата...

Това последното той го казва по-скоро на началството от София, отколкото на нас.

Слушам търпеливо докладите. Озъртам се скришом да видя дали съм единствената жена в залата. Всъщност това е излишно: женската ми интуиция ме изпреварва. Без два чифта очи, моите и тези на докладващия, всички останали са вперени в мен. Дори тримата ми състуденти се блещят, сякаш ме виждат за първи път! Слабичкото ми тяло не издържа на толкова много мъжко любопитство. Побеснявам. "Копелета. Някой ден ще ви го начукам... Пък защо ли да чакам този неизвестен някой ден?" Привидно укротявам беса си и се съсредоточавам в доклада.

- ...И трите случая, ако не броим очевидния еднакъв почерк и строгата периодичност - жертвите са умъртвени с удар по главата с тъп предмет в три последователни четвъртъка около осем и половина часа - нямат нищо общо помежду си. Убитите са най-обикновени хора, без някакви данни за получавани заплахи или да са дължали някому пари. А и като че ли помежду им не е имало никаква връзка, още повече, че са живеели в различни райони на града...

- Това не е доказателство - прекъсва го Нонев.

-Да, не е - сконфузва се полицаят, - но все пак...

Миризмата на мъжка пот прави опит да избута в кьошетата цигарената, но скоро се отказва и се смесва с нея. Залата бавно се изпълва с ... Абе, какво търся по-мека дума. Точната дума е смрад.

- Може ли и аз да кажа нещо - не издържам, когато всички изказващи се започват да мънкат като първолаци и все повтарят едно и също.

- Заповядайте, колежке... - неуспешно прави опит да добави един кадифен обертон към гласа си комисар Дечев.

Лепкавите погледи ме заопипват отново. Този път, обаче освен мъжко любопитство, поизтъняло от невзрачната ми фигурка, чувствам и прибавената гигантска порция презрение.

- Уважаеми колеги, - подкарвам я малко протоколно, - удивена съм от безсилието ви... - презрението в погледите става изпепеляващо. - Как да няма връзка между жертвите... Убедена съм, че има връзка и между тях самите, и между тях и убиеца. Това не са случайно избрани жертви на маниак, изпълняващ, както чувам тук, някакъв ритуал... Струва ми се, че някои колеги гледат прекалено много американски крими сериали.

Бурята избухва. Очаквам я. Искам я. Беснейте, пада ви се... Затлъстели задници такива.

- Колежке, - съвсем задръстил мондщука, записуква Дечев, - тук, надявам се ви е ясно, не боравим с убеждения, а с факти и доказателства, и то проверени...

- Това да не ти е школата... Там всичко е на ужким, не си ли разбрала това, колежке?

Не успявам да видя кой се обади, но няма значение - знам, че всички си го мислят. Поемам си въздух и отпъждам от слуха си валмо просташко хилене. Продължавам:

- Има и доказателства, и то проверени... В периода 90-91-ва година жертвите са работили в месокомбината...

- Е и, какво от това?

Топ криминалиста по тежки убийства Нонев ме стрелва с воднистите си, вероятно не от въздържание, хищно присвити очички.

- През месец ноември 1991 година и тримата, заедно с един четвърти техен колега попадат в очното отделение на тогавашната окръжна болница. Причината: отравяне с метилов алкохол. Имали са късмет - пораженията на зрението им са незначителни, с изключение на единия член на компанията, който получава усложнения, но се оправя...

- А вие от къде ги знаете тези работи? - прекъсва ме вече без да крие раздразнението си топ-криминалиста.

- Ами, като нямах работа цял месец, откакто съм постъпила в полицията, понеже никой не ми постави нито една задача, взех, че си направих собствено разследване. Един вид, поставих си сама задачата да проверя дали в учебниците по криминалистика написаното е вярно...

- Продължавайте - изсъсква глухо Нонев, но гласът му изтрещява като китайска пиратка в притихналата зала.

- Благодаря! - без малко да се поклоня театрално, но се въздържам. - Четвъртия от групата, този с усложненията, е още жив. Той е или убиеца, или следващата жертва... Каквато и да е ролята му, необходимо е да го поставим под наблюдение... Особено в четвъртък вечерта.

Отново тишина.

- Много сте смела в заключенията си... - Думите замират в полудялата адамова ябълка на топ криминалиста. - Добре. Ще направим това, което предлагате - вече с делови тон продължава. - Нали трябва да даваме път на младите.

Думите и тонът се разминават в пространството между две галактики...

Дремя в полицейската кола и ругая баща си, че не ме е доизкусурил... Точно сега ли трябваше да ми дойде. Шурти ми като водопад на пролет. Няма спиране... И хапчетата не помагат... Само да не протече през трите превръзки, ще ме побъркат от майтап, ако оплескам седалката... Божичко, как ли смърдя на развалена риба...

- Ще изляза за малко.

- Стой тук!

Шефът на отдел "Убийства", с когото наблюдаваме сградата откъм лицевата й част, дори не ме поглежда, а продължава да се взира втренчено в полумрака.

"Я го духай..."

Изхвръквам от колата. Свежият въздух ме ободрява в миг. Тръгвам небрежно по улицата с ръце в джобовете на якето...

Грозен вик оглася стихналия квартал. С няколко скока се озовавам във входа и се ослушвам. По-скоро чувствам, отколкото виждам неясна фигура да префучава край мен. Последния миг успявам да се хвърля към нея. Мощен удар и усещането за безтегловност са последните неща които повличам в бездната на безсъзнанието...

- Май се събужда.

Топлият глас на партньора ми от патрулката окончателно изблъсква безсилието ми. Отварям очи и правя опит да стана.

- Чакай малко!

Мъжка ръка ме задържа в хоризонтално положение... Каква е голяма, пък колко е нежна!

Вдигам поглед. Кръглите, по детски, очи на инспектор Пеев, май че така се казваше шефа на отдела, ми се усмихват.

- Какво се е случило?

Въпросът ми изхвръква от устата, въпреки, че добре си спомням всичко... Май се смущавам от тези очи... Ама че съм аз... Лигла... Сега ли му е времето. Става ми смешно - подмокрена и влюбена, женска работа... Глупости. От удара е...

- Убиеца избяга. Изпуснахме го, но по дрехите ти има негова кръв: като те е ударил, се е наранил в обицата ти.

Болката в ухото ми подло изпълзява и заръфва нервната ми система.

- Боли ли те?

Кимам утвърдително. С мъка спирам сълзите да не шурнат - много ще стане, два водопада едновременно.

Болката стъписано затихва...

- Жертвата е в съседната стая. За малко дойде в съзнание, от внезапната смърт го е спасила смешната му шапка. Ушанка посред лято - хамава работа... Успяхме да разберем само, че убиеца и жертвата се познават... Издъхна преди малко.

Не знам защо, но този път отвратителната миризма на цигарен дим не ме подразва. Всъщност не я усещам.

- И така, колеги, - до свободното ми от превръзка ухо достига още по-заграпавелия глас на топ криминалиста Нонев - Да видим до къде я докарахме с наблюдението.

Чувствам смазващото гъделичкане на погледите, но не онези от предния път. Тези са други, някак по-други... Мамка му, знам ли какви са проклетите погледи... Само чувствам, че трябва да говоря... Не ми се говори! Ясно!... Не... ми... се... говори.

- Трябва да си признаем, че колежката Петрова излезе права. - гласът на инспектор Пеев ме успокоява - Четвъртото убийство е налице. Жалко, че не можахме да го предотвратим... Все пак вече имаме сигурна следа. До няколко часа ще имаме резултатите от лабораторията...

- Това не е достатъчно.

Инспектор Пеев втренчва неразбиращ поглед в безизразното лице на софийското началство. Всичко това започва да ме забавлява.

- Но...

- Няма "но"! Аз трябва след час да докладвам на главния секретар, а той на министъра за разкрит убиец. Вие наясно ли сте с това, Пеев?... Разкрит и заловен... За какви няколко часа ми говорите? Ами ако убиеца не е с досие, а? Какво правим тогава? Убиец ми трябва, разберете го най-сетне, убиец.

Масата се разтриса от пестник, приличащ по-скоро на петрога вила.

- Ще имате убиец... - не знам как съм станала на крака и как гласът ми изтрещява, като ... Абе знам ли като какво е изтрещял гласът ми.

- Пак ли ти, млада...

- Моля, моля! Без епитети, ако обичате! - картечът на думите ми се отпушва - Мисля, че мога да посоча един човек, който има, макар и трудно разбираем, мотив да извърши тези убийства...

Докладът ми свършва. Олеква ми. Тишината е досадносмазваща.

- Това са глупости... - Нонев вече не крие омразата си - Женски фантасмагории... А бе, какво се занимаваме с тая...

- Не са глупости.

Инспектор Пеев влиза в залата. Че кога е излязъл? Не съм забелязала...

- Още щом спомена дознател Петрова за това, кой според нея е вероятния извършител на четирите убийства, си спомних, че вчера в "Монитор" прочетох доста странна история. Направо невероятна...

- Пеев, ти луд ли си? Ние се занимаваме със сериозни работи, а ти вестници ще ми четеш...

- Първо слушайте, пък после говорете!

Така те харесвам инспекторе, какво ще му цепиш басма на тоя.

- Това е препечатка от 13 бр. на немското списание "Motorrad": "Да си сляп не означава да останеш безразличен към моторите. Това станало ясно на слепия Ралф Хьопке още на петнайсетгодишна възраст и той яхнал хондата на майка си, за да измине съвсем сам разстоянието от неговото село до съседното... Вече трийсет години той кръстосва цяла Германия с мотор и до сега освен близките му, никой не знае как го прави. Но го прави..."

- Гледай ти какво дойде до побелялата ми глава! Момиченца да ми разкриват убийствата!...

Чудна гледка представлява топ криминалиста, най-големия специалист по тежки убийства Ноньо Нонев в тази минута. Любувам се. Какво се любувам, направо се кефя... Начуках ли ви го, копелета недни?!

- Да, да... запримлясква началникът на управлението комисар Дечев - Сега си спомням един доклад от миналата седмица. Тогава не му обърнах особено внимание, но сега като слушам... Набил ми се е денят - четвъртък, вечерта. Малко след мръкване. Един водач на МПС пука гума по пътя към село Видово. Спира и отваря багажника да вземе триъгълника. Обръща се и в това време на няколко крачки пред него изплува от тъмното сянка. Миг преди да го връхлети, сянката се извива и го заобикаля. Само че шофьорската врата не била затворена и от вятъра се отворила съвсем. Сянката, най вероятно моторист без включени светлини и някакъв заглушител на двигателя, се блъска във вратата, но овладява машината и изчезва по посока на селото...

- Ха такааа! И защо до сега никой не е докладвал, че по време на убийствата е изгасвал тока?

Тоя топ-незнам си на какво, май че бунадясва. Тока... Ами за какво му е на сляп човек светлина... Пък и това ли е най-важното сега? Топ ченгета...Пфуу!

Поглеждам мощната десница с наранени фаланги на красивия, около четиридесетгодишен мъж пред мен и потрепервам от гняв. Болката в ухото отново ме загризва...

- Ти ли, кьорав изрод, я свърши тая работа... Защо бе, защо ги уби? Мамицата ти...

Ноньо Нонев стоварва кокалестия си юмрук в лицето на мъжа. В отговор, слепецът забива десния си крак в стомаха му и го просва на земята. Десетина яки ръце го грабват. След кратка борба, с помощта на два чифта белезници, той е разпънат в ъгъла между два радиатора. Съвзелото се началство отново се нахвърля върху слепеца, вече здраво окован, и го заудря с неописуема ярост...

- Ще го убие!

Викът ми сепва полицаите. Сграбчват уплашено обезумелия си началник и го измъкват от стаята.

- Аз ще ви избия. Всички ви ще избия... Защо аз ослепях? Защо братчето ми умря? Защо те оцеляха, а? Нали пихме заедно...

Думите излитат с клокочене от разбитата, пълна с кръв и натрошени зъби уста.

- Извикайте лекар! Бързо! Ще се задуши... Веднага му откачете белезниците, какво го разпънахте като... Та той е само един нещастен слепец, не виждате ли?

И аз се задавям. Гневно хапя устни. Усещам сладникавия вкус на собствената си кръв...

Мъже! Тези нахапани мои устни никога няма да са ваши... Така да знаете! Защо го пребихте? Това ли ви е мъжкото? Вързан и сляп... Колко му е да го пребиеш... Ама, убивал! Така е. Знам го, но не го пребивам...

Правя първото си разследване. Научавам съдбата му, не ми се вярва: на двайсет и петия му рожден ден четиримата му колеги го подкачат да почерпи. Обажда се на брат си близнак и шестимата отиват в прилично заведение. Изпиват две бутилки ракия, която се оказва менте. Той ослепява, а брат му умира. На рождения им ден!

Били са само на двайсет и пет години, на колкото съм аз...

Край на надеждите,  край на обещаващата спортна кариера - мото писти, екзалтирана публика, купи... Край... Мрак и смърт...

Само не разбирам, защо избива бившите си колеги? Нали и те са пострадали?

Наистина ли не го разбирам!? Не! Разбирам го.

Кръвта иска отмъщение, нали, слепецо? Кръв за кръв - Живот за живот. Само че това е диващина... е, и да те пребият окован е диващина...

Разплаквам се. Става ми мъчно за красивия сляп мъж...

И аз съм една... полицайка ли? Не ставам аз за полицайка. Права си, мамо...

- Какво е това, Петрова?

- Заявление. Напускам...

- Ще свикнеш. Повечето сме били така... Мине време и обръгнеш.

Голямата нежна ръка на инспектор Пеев ме гали по бузата, оправя една паднала над очите ми къдрица и ме щипва закачливо по върха на носа... Усмихвам се. Сега ми е хубаво.