Баща ми беше обхванат от предзимна треска. Зимнината беше целта и смисъла на живота му през последната седмица. Това чушки, домати, праскови, патладжани, краставички, да имаше как целият пазар да  изкупи. Той ги домъкваше вкъщи, мяташе ги в кухнята на мама. Оттам тя беше на ход. На вратата имаше окачен списък и всяка вечер се отмяташе. Вчера компоти, днес кьопоолу, утре краставички. Останала беше лютеницата. Мамината лютеница е върхът. Над нея е само Еверест в Хималаите. Баща ми беше проучил, че  в една от зеленчуковите борси ще докарат точно тези червени капии, от които мама приготвя съвършеното си произведение. Та пристанах  му аз на акъла и ето чакам близо до рампата, той да подбере най- подходящия чувал, да му го премерят,  да го заплати и да го домъкне до колата. Сам не би могъл да го придвижи до дома чрез градския транспорт. Чакам. Почвам леко да нервнича, защото наближава часът, в който имам ангажимент. Не ме свърташе в колата. Излязох. Разстъпих се към рампата. Като че ли ще ускоря нещата, ама от притеснение какво ли не прави човек и точно в този момент, чакайки, ей така без да искам, започнах да отстъпвам назад. Викът „Стой!„ съвпадна с удара. Е, чак пък удар, но усетих, че нещо леко ме блъсна.  Докато се обърна, до мен долетя доста ядосан мъж. Чух в гръб:

            - Абе, ти не виждаш ли, че зад тебе има количка?

   С последните думи ядосаният мъж се изравни с мен. Май беше готов да ме набие. Практиката ми на психолог ме изкомандва. ”Спокойно, нищо не се е случило. Няма жертви, нито материални, нито морални. Успокои топката!” Само до преди секунда бях готова на друг вид реакция, но случая налагаше усмивка. Усмивка и спокоен глас.

          - Извинете! Аз не съобразих - или нещо такова измърморих, възможно най-внимателно.

          - Красавице, какво щяхме да направим.  – тонът съвсем друг. Как успя за секунда да се овладее. - Ех, че сте хубава! Чакайте да Ви погледам. Тук рядко идват такива жени. Какви очи! Кафяви, топли, дълбоки, говорещи очи. Те показват изключителна душевност и висок интелект.

  Думите, които употреби този носач, за да обрисува едни женски очи не бяха характерни за речника на общ работник. Стана ми неудобно и опитах да го прекъсна.

          - Не, не. Не говорете! Аз съм виновен. Трябваше да предвидя, че Вие може да отстъпите. А и тук не е място за количките.

          - Ама моля ви, нищо не се е случило. - усмихнах се широко и понечих да тръгна към колата.

          - Чакайте, моля Ви, поспрете да Ви се порадвам. Боже, каква усмивка и какви зъби. При това естествени. Ще Ви сънувам. Дълго време ще Ви виждам на сън.  И този овал на лицето, и това високо чело. Тази черна коса разлюляна около раменете. Повярвайте рядко се среща Вашата хубост.

   Почувствах се страшно неловко. Помислих, че освен проблема, който този човек видимо имаше, той се опитва да влезе в ролята на печен сваляч и ми излиза с тънък трик.

          - Не мислете,че Ви свалям – беше отговорът на мислите ми - аз съм психолог. Разбирам от човешка душевност, доброта интелект.

  „Какво търсиш тук, колега психоложе, в дрехи на носач и бутащ количка с празни кафези и касетки” - това си мислех . Той като че ли прочете мислите ми и започна да ми разказва историята си.

          - Чудите се защо съм тук.  Нали?  Завърших Университета. Започнах работа по специалността. Парите малко. Не стигат, камо ли да спестявам за дом, за семейство. Тогава започнаха да търсят волнонаемници за Афганистан. Поблазних се. Парите за онзи момент не бяха малко. Мислех си, ще си оправя положението. При това не отивам на война я. Заминах.

   Замълча. Предусещах по-нататъшното развитие на разказа. Опитът ме е научил да командвам реакциите си, а и той е професионалист. Разбрахме се деликатно. Той спести това, което аз не исках да чуя.

          - Няма да Ви разказвам. Върнах се. Да работя като психолог вече не можех. Знаете как е… Какво, не ми ли вярвате? Ето, погледнете. – и той започна да разкопчава копчетата на блузата си. Бръкна дълбоко под дрехата. Завърна се леко настрана с думите:

          - Да не видят другите. Ще ми се подиграват.

   И извади малка плочка с надпис.  Прочете: Име, военен чин, военна част. Показа ми я с думите:

          - Ето погледнете, това бях аз - с мъка произнесе думите - Вече никога няма да мога да застана пред човек, да го погледна в очите и след като разнищим болката,  заедно да я преодолеем. За Вас знам, че сме колеги. Вие веднага разбрахте, а само психолог може при това положение да реагира с такава емпатия. Почувствах я в очите Ви.

       Не бях произнесла почти нито дума, само през цялото време го бях гледала в очите с разбиране.

        - Сега да вървя. Чакат ме други празни касетки и кафези.

   В този момент от вратата излезе баща ми. Влачеше с двете си ръце не един, а два чувала с чушки.