Баща ми беше обхванат от предзимна треска. Зимнината беше целта и смисъла на живота му през последната седмица. Това чушки, домати, праскови, патладжани, краставички, да имаше как целият пазар да изкупи. Той ги домъкваше вкъщи, мяташе ги в кухнята на мама. Оттам тя беше на ход. На вратата имаше окачен списък и всяка вечер се отмяташе. Вчера компоти, днес кьопоолу, утре краставички. Останала беше лютеницата. Мамината лютеница е върхът. Над нея е само Еверест в Хималаите. Баща ми беше проучил, че в една от зеленчуковите борси ще докарат точно тези червени капии, от които мама приготвя съвършеното си произведение. Та пристанах му аз на акъла и ето чакам близо до рампата, той да подбере най- подходящия чувал, да му го премерят, да го заплати и да го домъкне до колата. Сам не би могъл да го придвижи до дома чрез градския транспорт. Чакам. Почвам леко да нервнича, защото наближава часът, в който имам ангажимент. Не ме свърташе в колата. Излязох. Разстъпих се към рампата. Като че ли ще ускоря ...