Прочети   преди  употреба

  Дядо  Стоян беше   нарекъл   едно  агне  за  здраве на своя внук.  Искаше  да го дари на манастира   и  да  прочетат  молитва   за   здраве  за  малкия Стоян. ,,Малкият,,  беше на двадесет  и  две  години  и  живееше  в  Германия  от   две години.  Там  учеше. Сега  беше   във  ваканция  и  беше дошъл  на  гости  на дядо и баба  на село. Дядото видя  сгоден   случай  да   изпълни  своето  богоугодно желание.  При пристигането  на  внука, той  побърза   да   сподели  своето намерение  заедно да посетят   манастира.  Баба  му беше  веща  по църковните  въпроси.  Тя довърши започната  тема за  даряването на агнето.  Стоян  отначало   не  беше  склонен  да  сподели радостта  на дядото   от дарението,   но  като    се  позамисли,   че  това  е  планирано  от дълго време   и  е  станало като фикс идея на дядо му -   прие.  Не искаше да ги натъжава  с отказ,  но и  не можеше   да  схване   смисъла.   Разбраха  се   да  отидат   до манастира    утре,   събота.

       Съботният  ден  беше   слънчев  и  топъл.  Беше  краят на май.  Зеленината  бе превзела  манастира и околността.  Дърветата в  двора   кокетно  полюшваха   новите  си свежи листа.  Слънцето  весело  надничаше    от   пролуките  на   големите   им  корони  и правеше   слънчеви  зайчета   по калдъръма   на  манастирския двор.

Стоян  се почувства    като в рая .  Толкова тишина   и   идиличност  на    гледката .

Манастирът   си  имаше  своята  неповторима атмосфера. Човек  почва  да чувства себе си.  Времето   се  забавя  и  мисълта  за  душата  става по-ясна.  Само трябва да  се оставиш  на  внушението  на  ромона на  манастирската  чешма. Всичко  тече: водата,   времето  и  краткият ти животец.  Бъди  себе си,  следвай    божия замисъл.

      Докато   Стоян  се наслаждаваше   на  атмосферата  на манастира,   дядо   му и  баба му потърсиха   в църквата  на манастира   свещеник, който да прочете   молитва  за здраве.  Забавиха се   доста.  Когато  се появиха,  имаха  доста угрижен вид.  Баба  му  обясни  какво бяха разбрали.   Днес  в манастира  щяла  да идва  църковна  делегация.  Вселенският  патриарх,  българският   патриарх  и  архиереи  от  синодите на двете църкви -  българска и гръцка.  Не можело сега  да се  чете  никаква  молитва,  докато  не приключели с  официалната  програма,   нищо не можело да се направи.

    - Кой ти знаел,  че ще има делегация –   простена  дядото.

   - Ще  чакаме! –  отсече бабата.

   -  Ще чакаме! – повтори дядото.  Знаеше,   че ако сега   не стане,   никога нямаше да стане.

Имаха  право само на един опит.   А  те бяха  тренирани  в  чакането.   Животът им беше минал все в чакане на нещо.   Ще чакат.

      Внукът  не  беше  във  възторг  от такова  развитие,   но  запази спокойствие.  Не можеше  да прави снимки,  но можеше да  разгледа  всичко,   манастирския музей, църквата,  да постои  в  различните кътчета на двора  и  да   се наслади на  прохладата  и  тишината.  Тишината   взе да отстъпва място на  човешката  реч. Идваха  постоянно  хора  и пълнеха    видимо двора  на манастира.  Очертаваше  се  дълго  и изнервящо чакане сред много  хора.  Минаха   два часа в чакане  на делегацията.  Дядото   излизаше  пред манастирската  порта  на  паркинга  през петнадесет   минути  да пуши.  Бабата  се щураше  ту след  дядото,  ту след внука. Както  през целия си живот,  и  сега,  тя се грижеше за някого.  Тя  самата,  сякаш не  съществуваше   за друга цел.  Делегацията  дойде.   Щеше да има   кратка служба  в църквата.  Хората затова бяха тук.  Да целунат ръка на патриарсите   и  да получат  благословия.  Службата  се  проточи  по-дълго  от предвиденото.  Беше   вече  около два  след обяд.  Богомолците взеха да се  разотиват.  Дядото  обнадежден   реши  да пропусне   поредната цигара.  Беше сигурен ,  че  е дошъл моментът и за  тяхната   работа.  Каква беше изненадата му като разбра,  че  всички отци  са отишли в манастирската магерница.  На тържествен обяд.  На дядото му причерня от  яд.  Бяха тръгнали  в шест часа  от къщи.  Сега е два и половина и никаква не  са я свършили.  Отиде да търси  жената – послушница. Намери  я  и  ù  припомни   кои  са и  от колко часа   чакат да  дарят   агне на манастира.  Да дарят, не да получат.  Жената  се запъти с куцукане  към магерницата. Върна се  след   малко и  каза, че един отец  ще дойде  и  ще прочете  молитвата.  Трябва да  отидат   на определеното за дарение  на животни място и да чакат.   Дядото поведе агнето,    след  него  вървеше  бабата.  Последен,  вече  видимо отегчен - внукът.  От магерницата   изскочи един   млад русоляв поп.  Поправяше  в  движение   патрахила  и се оглеждаше   за   тези,  които му причиниха   такова  неудобство. Беше  почнал блажено да се  храни,  когато  му казаха да  отиде  да прочете  молитвата. А беше  гладен като вълк.  Около  устата му имаше  издайническа   следа от мазнина.

    Отчето  почна да  чете.  Отначало  четеше с нормално  темпо.  През главата му мина еретичната  мисъл,  че  ако чете  с това темпо,  другите  вече ще са изяли  всичко и той ще си остане гладен.  Започна  да  ускорява.  Четеше  колкото  можеше бързо и  със същата    скорост се кръстеше.  Дядото,  доволен  от   развоя  на  мисията,  беше събрал  рунтавите си вежди навръх  тънкото си  носле  и се  кръстеше в захлас.  Стараеше се  да го прави, след  като отчето  каже ,,амин",  но  всичко ставаше   толкова бързо,   че той загуби  всякакъв  синхрон   и накрая  като палячо  правеше  някакви  движения, наподобяващи  кръст.  Внукът  гледаше  този фарс  от висотата на ръста си   и взе да го напушва  смях.  Гледаше как отчето  чете  като  от реклама на фармацевтичен продукт по телевизията.  И издържа много дълго  на това темпо.  Гледаше  баба си  и дядо си  кръстещи се и   не  разбирайки  и дума от чутото.  Погледна   и стенописа  от свода на  предверието  на църквата.  Исус Христос  тъжно  се усмихваше  от там. Тишината  след края на  молитвата  отекна  като  истинско  откровение. Толкова фалш  в  начина, по който бяха  казани  думите.  А те съдържаха  в себе си  благослов за здраве. Отчето  промърмори  нещо и хукна към магерницата.  Дядото  погледна тържествуващо  към внука си.,,Успяхме" - говореше погледът му.

- Прочети  преди употреба –  не  се стърпя  внукът  и  даде воля на смеха си.

- Какво, какво? -  попита   неразбиращ  дядото.

- Нищо,  да  вървим! - каза  внукът -  Успяхте!