Че нъл знайш понякогаш, квото е речено от съдбата? Не дай си, Боже! Грях ми е на душата, ама... И семейства са разтурят, и челяд са разпръсква. Няма ли сговор и мир в една къща, не ще да е... Едно време тейко ми думаше: "Ако видиш, че няма да живейш с някой, бегай, докат е време! Че чиниш ли семейство и са народи челяд, тогаз ше бъде късно. И семейството ше е нещастно, и децата ше страдат покрай тях." Тъй, че нащи деца да живеят и са обичат дълго!
- Тъй е, свате! И аз го сакам. Щом децата са щасливи и ний покрай тях. Белким сме живи и здрави, на внуци да са радваме! - отговори вуйчо Михо.
- Пийни си, свате, от наща ракийца, та да ни стане сладостно на душата! Па и ний да са имаме и тачим! Винаги с добра с дума да са разбираме! Щото нъл видиш, колко сватове не сакат да са видат в очите зарад децата.
- Те, приказките немат край - продължи Михо. Дай да са спазарим за агърлъка, па после ше си продължим сладката приказка! Кво ше речеш за пестотин хиляди? Извикай момето! Що я криш? Няма да я изядем.
- Керано, Керано дъще, ела да та види свътът Михал! - провикна се Сандо.
Керана се появи от момината одая с наведена глава.
- Не са срамувай, дъще! Ела и целуни ръката на свата!
Тя пристъпи плахо, хвана ръката на вуйчо Михо и допря устни до сухите му пръсти. След това се върна в одаята и наново се появи. В ръцете си държеше карирана риза. Метна я върху раменете му, на чана Пена метна плат за блуза, на Милена ръкаве, а на останалите гости кърпи. След това се скри наново в момината одая.
- След месец ше рипним по живо по здраво на сватбата - рече Сандо. - Свате, а наздраве за младите! Да са живи, да на радуват!
- Наздраве за момата! Па ква е камътна! Дано как е камътна на лице, така да е камътна на душа!! - изрече вуйчо Михо.
- Вий за щерката не берете грижа! В ней грешка нема. Нек не гълчим за туй, времето е напрешка!
- Кво време настана! Въздухът, въздухът е друг! Мож да са диша слободно - отговори вуйчо Михо.
- Тъй, тъй - съгласи се Сандо. Ама здравето е най-важно.
Кучето на двора излая. Вуйчо Михо се сепна. Време беше да тръгват. Музикантите бяха се настанили в женската одая. Жените рипаха, та пушек се дига. Захванаха песен за една мома, която решила да си земе жених от друго село. Чу се гласа на Сандо:
- Кино, Кино ма - викна той. Стягай са, че сватовете вече си тръгват! Виж там, речи да оседлаят конете, че път ги чака!
- Нъл знайш, братко? - продължи Сандо. Не питай гиздило, а питай патило! Толкоз неща съм видел на таз земя, че ако седна да думам, няма да съм жив.
- Виж, туй дето го рече, ми ареса! Ако е рекъл Господ да на търпи, ше имаме време да са виждаме и да си думаме. Ам, да са живи и здрави невястите, да на търпат! Невястата знай, квато и да е, се е убава! Чуй, ше ти река нещо! "Имало едно време един моряк. Тъй, кат направил голямо провинение, решили да го обесят. Преди това го попитали да си рече последното желание. На кораба имало от убави, по- убави жени. "Сакам да ми доведете най-грозната жена и тя да ми дръпне въжето!" - рекъл той. Застанал капитанът на средата на кораба, тъй че да чуят сички и повеч жените: "Издирва се най-грозната жена на кораба! Която са смята за такваз, да са яви при капитана! А кво мислиш станало? Такваз жена не дошла.
- Как тъй бре, Сандо? - попита вуйчо Михо.
- Щото, Михо, не са намери на кораба нит една грозна жена.
- Тук, Михо, акъла решава. Ако челяк е грозен, мож ли да са нарече, че е такъв? Кой ше ти рече: "Ела, вълко, изяж ма?". Така и жените. Има ли жена на тоз свят, да са нарече най-грозна?
- Ей, че умник бил тоя моряк! - учуди си вуйчо Михо.
- Умник, я. Ако не е бил умник, нямаше да са спаси.
- Виж, таз приказка ного ми ареса. Ше я помни, да я думам на комшиите. А сега, Сандо, дай ръка да стана!
Сандо подаде патерицата на Михо и го подхвана под ръка. Двамата тръгнаха към двора. Конете бяха оседлани. Годежарите чакаха само вуйчо Михал. Най-сетне и той се качи. Сандо и Кина помахаха с ръце.
Следва продължение.
© Мария Герасова Todos los derechos reservados