ПРОШКАТА
В къщата на чана Пена беше шумно. Тази сутрин тя стана рано. Омеси питата и я опече. Днес беше третият ден, откак се роди Вяра. Старата подготви софрата , а до топлата пита постави пахар с мед.
Дървената стълба заскърца. Някой тежко се изкачваше по нея. Беше буля Иванца.
- Пено, Пено мъри- извика тя.
Чана Пена отвори капията и буля Иванца се шмугна в одаята.
- Честито Пено! Думат, бая големишка сай родила маленката. Да е жива и здрава! Да радва къщата ви!
- Ако е рекъл Господ Иванце, тъй ше бъде.
Разговорът им прекъсна. Навън се чуха гласове. Одаята се оживи от жените на двата рода. Те насядаха около софрата. Чана Пена сложи питата увита с месал върху главата си и подскочи три пъти. Двете пръхкави парчета димяха и подбуждаха апетита. Тя взе от масата пахара с меда и започна да подава ту от питата, ту от меда. Жените още малко похортуваха и си тръгнаха една по една, като оставяха по някой конченце я от подгъва на сукмана си, я от блузата.
- Дано Господ му даде добър сън - изричаха те.
След като всички си заминаха, чана Пена се запъти към съседската къща с парче пита. По пътя си срещна Чакан Ленче. Не можа да я познае. Не беше някогашната, с оная ми ти буйна коса. Сега върху раменете и се спускаха напластени бели кичури, които подсказваха за пълното и падение в живота. Останала сама, тя обикаляше улиците на града и просеше милостиня. Чапкан Ленче щеше да отмине, ако Пена не беше и се обадила.
- Здрасти Лено. Къде тъй? Думат таквиз неща за теб, че не мога да повярвам.
Чапкан Ленче я изгледа с неразбираем поглед, който питаше и молеше.
- Остави ма Пено! Не видиш ли, че сичко ми е дотегнало. Не ми са живей. Веч нищо не ми са гледа.
- Как така, Лено? Къдей оная, дето караше мъжките сърца да подскачат?
Тя я изгледа и болка се четеше в очите и.
- Прости ми, Пено, аз нявгаш...
- Успокой са, Лено! Туй, що е било, не мож са върна. А за онуй, веч съм го забуравила.
- Голям грех имам пред теб. В корема си носех детето на твоя Михо. Когаш разбрах, беше веке късно. Роди са клетото, без да чуй и види никой. Но за туй, да не рачим!
Чана Пена гледаше Чакан Ленче и не можеше да повярва. Толкоз годин таз жена беше крила от нея. Поне да беше и рекла.
- Лено, Лено, кво си направила? Що си дала детето на чужди люде? Ако беше дошла при мен и рекла, се щеше да измислим нещо.
- Страхът кво не приви, Пено. Той мож да та накара на нещо, а после да съжалиш.
- От тогаз не си ли отишла да видиш детето. Кво са роди?
- Мъжко, Пено, мъжко. Сега сигур ше гони двайсетте. Как мога да ида? Да знай, че има майка аймана. Че няма баща. Ти ако си, мож ли отиде?
Чана Пена се замисли: "Се пак твърда излезе! Толкоз годин е търпяла. Мож да е сакала да го види, но мъката и я спирала. Сигур е стискала зъби! Колко малешко сме разбирали таз жена, дет обикаля улиците! Без семейство, без къща."
- Лено- нещо просветна в очите на чана Пена. Шо не дойдеш у назика? Аз за Михо, ше са грижа, ти ще помагаш за къщата.
В очите на старата жена проблеснаха сълзи. Тя се приближи до чана Пена. Взе ръката и, допря сухите си устни и я целуна.
- Остави ма, Пено, да си помисла! Ако реша, сама ше са обада.
- И по-скорош да е, Лено! Имам нужда от помошница.
- Довиждане, Пено. Скоро ше са обада.
Чана Пена се отби в комшийката Кина. Остави от питата и меда, и забърза към къщи. Влезе в одаята, дето беше Керана с детето. Тя току що беше го взела в ръцете си и то лакому сучеше от гърдата и. Старата и подаде от питата.
- За здраве, дъще! - рече тя.
- Благодарим, мамо. Колко си добра!
Чана Пена се наведе над Керана и я целуна по бузата.
До четеридесетте , невястата не идлезе навън. Лежеше повечето време. Излизаше само по неотложни нужди. Чана Пена изпращаше комшии, роднини, сватове. Дойдоха и кумовете. В ъгъла над главата на малката, тя беше окачила синя маниста за уроки и скилидка чеснов лук против зли духове.
Когато навърши четиридесетте, Керана стана рано. Облече новата си рокля, дето и уши чана Пена, и двете тръгнаха към църквата Света Петка. Спомни си панаира. Виенското колело и хорото с Кольо.Там даде дума, че ше стане негова невеста. А сега отиваше към нея, за да покаже, колкош почита тая църква. Вътре беше тихо. Около презвитер Груйо, бабичките слушаха утринната молитва.
- Алелуя, алелуя - чуваше се гласа на презвитера. Господи помилуй, Господи помилуй!...
Всички се кръстиха и повтаряха.
- Господи прости ми, Господи прости ми, Господи прости ми...
- Прости мене грешната, Господи- изрече чана Пена и се прекръсти три пъти.
Керана повтори след нея и застана с наведена глава до бабите. Молитвата беше към своя край. Когата презвитерът свърши, чана Пена се приближи и го помоли да сарандоса Керана.
Презвитер Груьо ги поведе към дверите на олтара. Наметна върху главата на Керана епитрахила и зачете молитва за здраве. " Ти, Господи Боже наш, който си дошъл за спасението на човешкия род, дойди и над рабинята си Керана и чрез постоянното си свещенство, я удостой да влезе в храма на твоята слава. Измий нейните телесни скверноти и дай душевна чистота с навършването на четирсет дни, като я направиш достойна и да се пречисти у чесното ти тяло и кръв. Защото е свето и прославено името ти с Отца и Сина, и Светаго Духа, сега и всякога, и во веки веков. Амин."
Презвитерът поведе Керана към иконите. Тя целуна първо майка Богородица, след туй Исус Христос и останалите икони. Накрая тя подаде един измерлик на отеца и приближи устни до ръката му.
Ритуалът свърши и двете жени се запътиха към къщи.
Следва продължение.
© Мария Герасова Todos los derechos reservados