В днешната културна традиция е добре познат мотивът за саможертващия се герой. От екрана и страниците непрекъснато виждаме как понякога от групата приключенци един остава, за да забави злите сили и да спаси приятелите си, а единственото, което ни се показва от тази саможертва, е предсмъртният вик на дадения титан на доброто. Това ме вдъхнови, преди време, да напиша ето това, а сега и да го преправя.
Духаше слаб ветрец, докато фигурата, облечена в черно, опъваше тетивата на верният си лък. В ранното утро, сред планинските склонове, скалата, под която беше застанал мъжът, хвърляше дебела сянка и той потръпна. До него лежеше сноп стрели, а на колана му висяха меч и кинжал. Питаше се непрекъснато защо прави всичко това, вместо да спаси жалкия си живот. И винаги отговорът бе един същ - дълг и чест. Клетвата го задължаваше да даде живота си за родината, а честа му пречеше да помисли за бягство. Но въпреки това инстинктът го караше да мисли за спасение. „Човешката воля е по-силна от животинския инстинкт" - вкопчи се в мисълта той и изтласка всичко останало от ума си. Седна, сви краката под себе си и положи лъка на коленете си. Затвори очи и отвори душата си. Чу песента на птиците, насекомите и вятъра, виещ между скалите. Усети студения полъх и сутрешната прохлада по кожата си. Вдъхна свежеста на утринния въздух, пречисти се от излишните мисли и зачака съдбата да го застигне.
Отвори очи, чак когато тропотът от копита и крака започна да се чува отчетливо близо. Най-после преследвачите бяха достигнали прохода и той бе готов да ги посрещне. Положи стрела на лъка и се вгледа надолу по пътеката, която завиваше около скалата. Пръв се показа чернобрад конник, следван от десетина пешаци, облечени в кожи и някоя и друга ризница. Изненадата на чернобрадия, когато забеляза чернодрехата фигура, застанала на пътеката, продължи само миг преди стоманеният връх на стрелата да прониже гърлото му. Първите двама, които тръгнаха с извадени мечове нагоре, също получиха своя дял - единия в гърдите, а другия корема. Друг наду рог, но за кратко, поредната стрела прониза едното му ухо и щръкна от другата страна на главата. Вълна на изненада и почуда мина през останалите и той не пропусна удобната възможност. Завоят на пътеката бе на тридесетина метра надолу по склона от него и там вече се търкаляха десетина трупа, всеки с по една стрела. „Добра работа" помисли си той. Но нямаше време за повече похвали, защото иззад завоя се появи нова група от планинските бандити. Първият, който уцели, се срина по склона и в опита си да се задържи, повлече още един със себе си, надолу по каменния сипей. Други двама, които бяха отпред, паднаха назад като събориха и тези зад тях. Един червенокос се изправи пръв. Стрелата го прониза в гърдите и се показа през гърба. Още неколцина изпопадаха мъртви, в стремежа си да наберат височина и да достигнат до изпречилия им се враг. Разтоянието между него и тях намаляваше, както и стрелите му. Още един полетя надолу, докато друг се оказа достатъчно блозо да замахне с копието си. Мъжът в черно отстъпи назад и пусна стрела в гърдите на копиеносеца, а последната стрела се заби в гърлото на следващия бандит. Следвайки падналите, нагоре напираха още дузина. Една двуостра брадва полетя в замах към главата на мъжа в черно. Той извади меча си, парира мощния удар и посече торса на нападателя с две премерени движения. Кръвта плисна от раната и намокри боядисаната в черно ризница на войника. Следващият нападател имаше меч, но това не му помогна, защото получи кинжал в гърлото си. Сега чернодрехият мъж се биеше с двете си остриета едновременно срещу петима бандити, а зад тях се изкачваха други. Той сечеше, мушкаше и парираше, отстъпваше и напредваше с по една крачка, движеше се по широчината на пътеката. Ризницата го пазеше от раменете до бедрата, ръкавиците, покрити с метални плочки, стигаха до лактите, ботушите пазеха прасците му, а развяващото му се наметало го правеше труден за улучване. Въпреки това нападателите взимаха превес над него и скоро през откритите места започна да се показват кървави петна. Един боздуган удари мъжа в ребрата секунди преди да успее да посече ръката, която го държеше. Около него се въргаляха трупове, но на един паднал идваха други двама и му оставаше все по-малко място за маневри. Беше отстъпил с десетина метра и приближаваше нов завой на пътеката и мястото се стесняваше допълнително. Вече започваше да чувства умората, нахлуваща в дробовете и мускулите му, но се концентрира и прогони мисълта за това от съзнанието си. Разпори корема на един, докато, от другата страна, една секира изби кинжала от ръката му. Копие се насочи към варата му, но войникът го хвана със свободната си ръка и мушна в гърлото. Струя кръв шурна и заслепи бандита отляво. Този път замахът отнесе цялата глава. Нямаше време да мисли, вече всичко у чернодрехия беше инстинк. Той усети замах на меч и парира. Ритна и посече. Нещо го удари в бедрото. Залитна и отново парира някакво острие. Изтощението започваше да го надвива. Нов замах и той се наведе. Брадвата изсвистя през празното пространство и прониза бандита, който беше отдясно, а той от своя страна рани собственика ù вляво. След това трима замахнаха едновременно. Войникът отстъпи назад и посече най-близката ръка. Нов удар в корема го събори. Острие се заби в левия му крак, докато замахваше да разпори близък корем. С усилие на волята той успя да стане, но само колкото един боздуган да избие меча от ръката му. Копие се заби в корема му. Черната фигура осъзна, че е свършена, но отказваше да се предаде. С последни сили сграбчи най-близкия бандит и двамата полетяха към дъното на прохода. Слънчев лъч плахо се показа над скалата и огря склона от другата ù страна. Светлината достигна развяващият се черен плащ. Войникът виждаше пътеката на прохода и близо стотината трупа, които лежаха по нея. Една мисъл се прокрадна в главата му - „Костелив орех им излязох на тия мръсни бандити. Дано съм ги забавил достатъчно." Спокойствие обливаше душата му. Остана му време да се усмихне на издигащото се слънце. Падането спря.
© Ивайло Радев Todos los derechos reservados