В една пролетна дъждовна нощ, вървейки по празните квартални улици, ме спира непозната възрастна жена. С очуден поглед ме пита:
- Какво ти има дете? Защо си толкова тъжно?
- Любовна мъка бабо.. - отговарям и с насълзени очи.
Старицата помълча малко и рече:
- Седни чедо! Разкажи ми! Та да ти олекне на душата.
Сълзите ми бавно се стичат по бузите..
- Бабо.. Мъжът, когото обичам, е висок на ръст, с тъмнокафеви очи, но от онези шоколадово кафевите, които на пръв поглед са топли, но в същото време ледено студени. Има татуировка на дясната ръка и винаги носеше часовник на лявата. Не беше като останалите. Той беше различен като пролетно цвете в слъчогледово поле. Различаваше се! И може би затова го обичах! Винаги отстояваше своето, бореше се за всичко! Но за любовта ми никога не се е борил! Приемаше я за даденост.
А аз бабо, живеех в страх, че някой ден ще си тръгне, както си тръгват птиците на есен.. И така стана - един ден се събудих и вече си беше отишал. Минаха 367 дни от тогава. Повече и ...