В една пролетна дъждовна нощ, вървейки по празните квартални улици, ме спира непозната възрастна жена. С очуден поглед ме пита:

  - Какво ти има дете? Защо си толкова тъжно? 

  - Любовна мъка бабо.. - отговарям и с насълзени очи. 

Старицата помълча малко и рече:

   - Седни чедо! Разкажи ми! Та да ти олекне на душата. 

Сълзите ми бавно се стичат по бузите..

  - Бабо.. Мъжът, когото обичам, е висок на ръст, с тъмнокафеви очи, но от онези шоколадово кафевите, които на пръв поглед са топли, но в същото време ледено студени. Има татуировка на дясната ръка и винаги носеше часовник на лявата. Не беше като останалите. Той беше различен като пролетно цвете в слъчогледово поле. Различаваше се! И може би затова го обичах! Винаги отстояваше своето, бореше се за всичко! Но за любовта ми никога не се е борил! Приемаше я за даденост. 

А аз бабо, живеех в страх, че някой ден ще си тръгне, както си тръгват птиците на есен.. И така стана - един ден се събудих и вече си беше отишал. Минаха 367 дни от тогава. Повече и не го видях. Замина си! 

И кажи ми бабо как е възможно някой да влезе с такъв шум в живота ти и да си тръгне толкова тихо?! 

Старицата избърса сълзите си, погледна ме и каза: 

  - Не плачи дете! Радвай се! Защото такива хора като него са урок в живота. Ако не беше той, как ще различиш правилното и грешното? Но сега вече знаеш! И ще дойде друг, повярвай ми! И ще ти върне усмивката. Но вече ще си научена, и няма да дадеш сърцето си толкова бързо преди някой да се е борил за любовта ти!