Пролетта на сърцето ми
Първа част

Пролет, април, раззеленяващ се Балкан, ухание на цъфнали дървета и цветя – това бе първият ѝ спомен за него. Всеки ден тя минаваше по един и същи път за работа. Всеки ден минаваше покрай къщата с красивата градина, къщата, в която живееше мъжът, който щеше да се превърне в мъжа на живота ѝ. Но тя още не го знаеше.

След време, когато се опитваше да си припомни как започна всичко, не можеше с точност да определи, защото той я беше забелязал пръв. И когато я бе забелязал, я бе пожелал. Тя си спомняше как в един момент осъзна, че всеки ден вижда в градината, покрай която минава, един младеж. Понякога го виждаше само когато отиваше, а често и когато се връщаше от работа. Всеки ден, точно в часа, в който тя минаваше по улицата, той беше там и я наблюдаваше. Привидно спокоен, сякаш не заради нея е там, той седеше на пейката и погледът му я следеше.

Когато и тя го забеляза този топъл поглед завладя съзнанието ѝ. Тези тъмни очи, които не я оставяха да мине без да я изпият, бяха с нея през целия ден, в мислите ѝ. В един момент осъзна, че няма търпение да дойде следващия ден, за да отиде на работа и да го види. Още по-голямо ставаше нетърпението ѝ, чакайки часа за връщане обратно, защото не знаеше този път там ли ще е, и тръпнеше. Намрази съботите и неделите, защото тогава нямаше как да го види, не минаваше по същото време. Те не си казваха и дума, но погледите им бяха като на двама обезумели от любов души.

Един топъл, слънчев и прекрасен ден в края на април тя отиваше на работа, изгаряйки от щастие, че ще го види отново всеки момент. Той седеше на пейката в градината и очевидно я чакаше. Когато я зърна, усмивка огря лицето му. Тя също му се усмихна, макар и почти неволно, защото се срамуваше, но щастието така я изпълни, че не успя да задържи усмивката си. А дори и да беше успяла, това нямаше да има значение, защото любовта, с която беше изпълнена, личеше във всяка една частица от нея. Очите ѝ блестяха, страните ѝ бяха румени, походката ѝ – лека, фигурата ѝ – ефирна, цялата летеше от щастие, което си личеше отдалече.

На следващия ден по същото време той не беше на пейката в градината. Този път седеше на пейката пред къщата на улицата, точно до входната врата. Очевидно я чакаше. Когато тя мина покрай него, той отново се усмихна и ѝ каза „Здравей“. Тя му отвърна и побърза да мине, защото отвътре ѝ идваше да заподскача от радост. Нямаше търпение да се прибере вечерта, искаше отново да види тази усмивка, да чуе този мек и завладяващ я глас. Вечерта той беше там – в градината. Придобил повече смелост, той я заговори. Поиска телефонния ѝ номер, но тя му отказа. Искаше да предизвика интереса му още повече.

За жалост през следващите дни той не се появи. Не беше в градината нито когато тя отиваше на работа, нито когато се връщаше. Това много я натъжи. Изгаряше от желание да го види. Точно през тези дни имаше рожден ден. Беше началото на май – любимият ѝ месец. Тя винаги си пожелаваше нещо за рождения ден. Този път си пожела само да го види на този ден. Но това не се случи. Тя беше сигурна, че ще го види отново, затова си обеща, че веднага щом това се случи, ще отиде при него и ще го заговори, ще му даде телефонния си номер и всичко останало, което ѝ поиска, ако ще това да е душата ѝ. Тогава не знаеше, че щастието ѝ с него беше дотук. Предстоеше ѝ само болка, свързана с него. Но тя вече беше влюбена, както нямаше да се влюби никога повече в друг.