Прошка

Тази история разказвам, по скоро преразказвам по памет. Със сигурност някои от детайлите липсват, но това не я прави по-малко истинска. Нейните герои са отдавна покойници- мир на праха им. Надявам се да ми простят хронологичните или други отклонения.

Смътно си спомням дядо Ангел, но още виждам дългите му бели мустаци и оня добродушен поглед, в който се чувстваш лек като перце. Виждам и баща ми. Изправен, с кръстосани на хикс крака сладко да пуши цигара. Говори с дядо Ангел. Чудя се как са намирали обща приказка?

Дядо Ангел беше петдесятник, един от “набожните”, както им викаха тук на село. Говореше се, че се събират и пеят химни. Как и защо са попаднали в село не е съвсем ясно, но местните вярваха, че Текето около село е свято и привлича богомолци от различна „вяра“. Някога дядо Ангел отказал да влезе в кооперативното стопанство и на стари години изкарваше прехраната си като превозваше боклук, въглища, или каквото падне с малката каручка и коня, който много обичаше.

Баща ми беше атеист. Слабост му беше астрономията и изчиташе всеки брой на списание Космос с голям интерес. В ясни вечери под най-звезното небе, каквото е това над моето село той можеше увлекателно да говори за Голямата Мечка, за Млечният Път, за загадъчните черни дупки, за „червените джуджета“ или пък за т.н. свръх нови. Във военните си години татко е бил щурман на самолет. Научил бе да навигира самолети по една вече неизползваема технология, но любовта му към летенето и познанието останаха до последно. Стремежът му бе да разбере   вселената като цяло, обществото и мястото на човека в него. Приемаше Капиталът на Маркс като теория обясняваща капитализма и искренно мечтаеше за Вапцаровата “бяла пролет”. Та затова ми е думата, за какво точно намираха да си говорят дядо Ангел и баща ми?! В едно съм сигурна обаче, сладкодумни са били тези разговори, защото дядо Ангел казваше:

-  Пират (прякора на баща ми), цяла неделя те чаках, ама ти не си дойде.

Предполагам, че дядо Ангел е обичал татко като истински син и е изливал душата си в това странно приятелство щом му e поверил и това:

-  Сбъркали ми името, Пират, никакъв Ангел не съм!

            -  Как така, бай Ангеле! Ти си божи човек. Всеки знае, че и на мравката път правиш! - противи се баща ми.  

            -  Ох, нямах тогава, Пират, страх от Бога. Млад бях, див. Нищо не тачех - ни майка, ни татка, ни занаят. Ама за бабаятлък еша си нямах. То измами ли не бяха, то кражби ли, то печатане на фалшиви пари... Пък пиех и на хора посягах... Все грях. Ама холан, нали тейко ми беше имотен, все намираше начин да ме отърве. Какво ли не опита го̀ркия да ме вкара в правия път - и молби, и заплахи, и обещания, и клетви. Най-подир ме ожени, ха барем се узаптя, ама не стана ... - тука дядо Ангел дълго въздиша и продължава:  

-  Имаше, значи спор за синор между моето и комшийско село. И аз, ей тъй както съм се изрепчил на коня и храс! Съсякох един човек и толкоз! Че тогаз тейко кат се разтича, два чувала суха пара изтегли, натовари ме с булката на първия параход и вика: “Бягай- кай,- бягай за Аржентина и назад не гледай!“ 

-  Защо за Аржентина, бе, бай Ангеле? - пита любопитно баща ми.

-  Ами, случайно, Пират. Спешно значи, немедленно! - и без да прекъсва продължава:   

-  Дълго пътувахме, тежко, ама нейсе пристигнахме в Аржентина. А там- оживява се дядо Ангел- слободия. Земя бол, само да искаш и без пари.

-  Не думай! - усъмнявя се баща ми.

-  Ами да, - казва сериозно дядо Ангел - колкото земя можеш да оградиш за един ден - твоя е. Такъв им беше законът.

-  Тццц.. Гледай ти?! - цъка баща ми.

-  То и земята никаква -  пушинак, ама нали ти я дават без пари! Че аз, като се яхнах на коня, че ха бакалам - смее се дядо Ангел - така ти станах чифликчия в Аржентина!

-  А после, какво стана? Започна ли да я обработваш? - заинтересувано пита татко.

-  Опитах. - отвръща дядо Ангел неохотно - Поразчоплих туй- онуй. Ратаи наемах. Работеха хората, ама нали не му разбирах не изкарвах много. И най-подир като стане време за плащане, тегля им, значи един камшик и толкоз! Не ме влечеше земеделието. Не ми беше по сърце и почнах да се озъртам за някоя мищурия по мойта част.

-  Е, да не напечата и там фалшиви пари? - шегува се баща ми.

-  Неее - смее се дядо Ангел - крадене, Пират, крадене, но тоз път на коне.

-  Ех, бай Ангеле, как така? - отчайва се баща ми.

-  Ами с ласо, Пират. Там се научих да го хвърлям и му разбирах. Да знайш колко кон мина през ръката ми - при това бай Ангел звучно псува. Олеква му и продължава:

-  Краденето на коне в Аржентина е тънка работа, занаят, ама извънредно опасен. Хванат ли те- отсича дядо Ангел- няма мърдане, убиват те значи на място! Няма съд, няма  присъда - на място! Конят там, Пират струва по-скъпо и от злато.

-  Чудни закони в тази Аржентина! - не се въздържа баща ми. - Не те ли беше страх?

-  Абе какъв ти страх в тази пустош. Тя дива, аз пет пъти по-див! Лош бях, Пират, лоош. Зъл, ни страх, ни обич само една грозота в душата. - при тия думи дядо Ангел не издържа и плюе на земята. Поема дъх и продължава изповедта си:

-  Изкарвах пари, но ги и харчех лесно, най-вече за пиене и жени. Така заразих булката. Не я лекувах и работата зазля, та реших да се отърва.  Качих я заедно с детето на влака. Излъгах я, че я водя на доктор... Свалих ги на една спирка. А там джан-джун, гора докъде ти види окото. Булката разбра, свлече се на земята и продума: “Всичко ти прощавам, Ангеле само и само пощади детето.” - очите на стареца се навлажняват. -  За пръв път нещо трепна в гърдите ми. Не ми даде сърце да вдигна ръка. Нищо не казах, Пират. Ей тъй на, просто се обърнах. Oставих ги...

В дългото мълчание баща ми му предлага цигара. Стареца не я отказва, запалва я, шумно поема въздух и като призрак сякаш от друг свят продължава:

-  Взех следващия влак, седнах до прозореца и стоях като вцепенен. Отначало нищо не чувах, после само неразчленени звуци, а най-после сладкия глас на пастор. - нарежда дядо Ангел като в сън. -  Говореше за прошката, за любовта, за надеждата, за спасението...

Изведнъж дядо Ангел се събужда и с познат глас кротко казва:

-  Така станах, Пират, набожен.  Сетне, кога и как съм се върнал обратно в гората - не помня. Ама късно, булката се беше споминала. А детенцето, клетото пълзеше до нея. Как съм го гушнал и как съм плакал, не ме питай Пират! Станал бях друг човек.

Разбира се, баща ми имаше друго обяснение за прераждането на дядо Ангел. Свързваше го с онова особено състояние на духа, с оная точка на пречупване, когато съвестта проговаря и учи на човечност. Своето разбиране татко не споделил със стареца. Не искал да развали вълшебството на историята. Държал дядо Ангел да я помни такава както я изживял и почуствал дълбоко в сърцето си. 

Не минало много време и Ангел се завръща завинаги в България. Заселва се в моето село заради педесятниците. Оженил се повторно, имал и други деца. И като в приказка през последвалите години се трудил, грижил, помагал и обичал. Човек бил.

Така го помня и аз с дълги бели мустаци, и добродушен поглед, в които се чувстваш лек като перце.

След време чухме: „Блъснал го камион“. Пресичал стареца кротко на пешеходна пътека. С предимство бил, но камионът не спрял... В болницата баща ми видял дядо Ангел за последен път. Лошо бил ударен, душа берял, но му прошепнал:  

-  Отивам при тетя, Пират. Аз на следователя, казах, казвам и на теб - не е виновно шофьорчето. Аз му се изпречках, момчето не можа да спре. Прощавай...

След смъртта му, никого не обвиниха, никого не осъдиха. Дядо Ангел вече беше дал своите последни показания. 

Димитрина Борисова