ПрОсти, или простИ ?!- 2
Произведение от няколко части « към първа част
Зимата дойде! Ах, каква зима ставало тук! Вятърът няма къде да се спре! А дърветата...те чак плачат от студ. Сълзите им замръзват по клоните!
Иглика отиваше на работа, внимателно стъпваше. Всяка крачка беше като в минно поле. Ако не внимава, ще падне! Под снега имаше лед...
По опустялата улица вървеше само един мъж. Той спираше пред всеки електрически стълб, прегръщаше го, като че ли му говореше нещо,и после отново продължаваше до следващия стълб...Вървеше странно. От стълб до стълб!
– Сигурно е пиян, а от пияните и кучетата бягат! - помисли си Иглика, но когато се изравни с него, го позна, бяха колеги.
– Опора ли търсиш в стълбовете?- попита с подигравка тя.
– Не Иглика. Прощавам се!
В очите му имаше сълзи, но Иглика си мислеше, че те са от студа.
– Дедите ми са родени тук, децата ми са родени тук, всяка година по празниците се играеха хора, виеха се ръченици заедно, баща ми рецитираше тук, на площада Смирненски и Вапцаров, с патос, с любов...Аз помагах на дядо си когато пиеше вода. Нямаше ръце, загубил ги на фронта, при битката на Добро поле, в Македония през 1918 година. И той, дядо ми, все повтаряше...„ То...чоджум,сине... разликата между нас и българите е толкова тънка, колкото е вътрешната ципа на лука...“Виждала ли си джамията, строена е през 1730 година, а може би и 100 години по- рано ,още по време на строежа, камъните ѝ са сложени така, че образуват кръст, вижда се, само трябва внимателно да проследиш с поглед северната страна. А за село Гешаново? Чувала ли си? Поручик Гешанов, загинал в отбраната му срещу румънската войска през първата световна война? Защитавал е селото, без да дели българи от турци. Земята и хората! Те са България! В знак на признателност, населението там, преименува селото от Конак Куюсу, на негово име, Гешаново! А за Ньой сюр Сен? Той е граф, загинал през 1205 година като рицар в кръстоносните войски на Балдуин1 в битката с цар Калоян! При Адрианопол, сега Одрин! Загинал е тук, между река Тунджа и Странджа планина, а в замакът му, който се намира между Булонския лес и сега богатия квартал Терн, на Париж, е подписан мирния договор! От там идва и името- ньойски договор за края на първата световна война! Представяш ли си, Иглика, от 1205 до 1918 година,дори и след смъртта му, никой не е променил или разрушил това, което граф Ньой е оставил...А знаеш ли за богомилите, катарите...учението им идва още от Средните векове, от България та чак до Франция...
В този момент, зад тях минаваха четирима млади мъже, във военни униформи, с автомати а по шьосето се движеше бавно бойнотранспортьор.
– Какво е това, Кишишев- недоумяваше Иглика - филм ли ще снимат в нашия град?
– Да, да, филм! - размърда устни колегата ѝ и очите му отново се напълниха със сълзи.
Иглика потропваше вече с крака на едно място, така беше замръзнала, но и беше интересно, пък и помнеше как баща ѝ никога не я доизслушваше...
– Ех, Иглика, върху история вървим, историята си не знаем а тук всеки метър има какво да ни каже - чу последните думи от Кишишев Иглика,но вече бе тръгнала...
Пред кабинета в който работеше, я чакаше висока на ръст жена с къса, по момчешки подстригана коса и голям сак в краката ѝ.
Познаваше я. Беше ветеринарен доктор в градчето.
– Добър ден, Иглика, чакам те! Нося ти тази чанта от благодарност, че преподаваш на сина ми и да знаеш, той повече няма да се казва Осман. Ще се казва Орлин... - с разтреперен глас каза жената.
– Ама как така, ти му казай както си искаш, за мен детето си остава Осман, пък и името не прави човека, човека прави името- продължаваше да не разбира Иглика, какво се случва.
Но думите ѝ отприщиха порой от сълзи, които се стичаха по бялото лице на жената, а гласът ѝ загъргори в устата ѝ.
– Не, не, не бива! Ще те превикат в милицията...Минаха върху гробовете на майка ми, на дядо ми, изравниха цялото гробище, разрушиха го...За това дойдох да ти кажа...и не мисли за нас с лошо...А, и да попитам, пианото дето купихме на Осм...на Орлин с парите от тютюна, „ Беларус“ се казва, може ли да го донесем тук, подарък на читалището?
– Питай директора, аз не мога да реша. А и си вземи чантата, не мога да я приема! Това ми е професията, обичам я, както и всички деца!
– Не, не от благодарност е ! Приеми я, моля те,Иглика! Аннааа....- изплака жената и тръгна към дирекцията, а Иглика знаеше, анна означаваше майко. И започна да се чувства виновно, за това което се случваше с тези хора...
Градчето опустя. Затвориха училището. Нямаше глъчка. Нямаше деца.
– Да го взема ли на ръце? - чу се гласът на млад мъж.
– Не, не Ваньо, да го оставим сам да се изкачва по стъпалата! - усмихнато отговори Иглика, като не изпускаше от поглед детето.
– Татко, ние сме! Идваме да те запознаем с внукът ти!
– Аз се казвам Драган, а ти? - попита баща ѝ, като се наведе към малкия мъж, устните му се разстегнаха в усмивка, а гласът му, той стана топъл и ласкав, такъв какъвто го помнеше Иглика като дете.
– И аз! Длаган - се представи малкото човече което все още не можеше да казва буквичката „ р “ !
Баща ѝ избухна в смях, а Длаган обви в прегръдка с малките си ръчички краката на дядо си, до там стигаше!
От улицата се чуваха гласове
– Дай, дай, малко на дясно, Христо, малко.
– Кенане, дръж вертикално, не променяйте градуса, момчета!
– А,а, а, браво! Аферим!
– Стана! Евалла!
Слагаха златния кръст върху кубето на църквата. Заедно.
Слънчев лъч го осветяваше така, както осветяваше и гълъба - паметник на богомилите и катари в град Бугараш, южна Франция. Светлината пронизваше така, както се чуваше и звукът от гайда!
Слънце имаше за всички!
© Румяна Друмева Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Ели, благодаря ти и извинявай за емоцията! Дано не е дълготрайна! Приятно ми е, че си тук! Благодаря ти!
-
Прекрасно! Много се развълнувах!
-
Благодаря ти, Албенче!
-
Много силно, Руми! Навлязла си много надълбоко в човешката душа...
-
Хиляди пъти, благодаря за посещението при мен, Любомире! Хубав ден и творчеси идеи ви пожелавам!
-
Хареса ми темата на разказа, но още повече ми хареса начина по който сте го написала.
-
Музиката минава през сърцето, думите също, когато са искренни!
За това благодаря, че съм всред вас, приятели! -
Това е кучешки студ! Нали Метеоре? Благодаря ти за коментара, посещението и .Любими“!
-
Какво да кажа? Не мога! Очите ми са пълни с Благодарност!
-
Благодаря Миночка за коментара! Няма да се даваме, въпреки, че преиначават по някога истината!
-
Харесах написаното и то ме наведе на мисълта, че от векове се опитват, да заличат от картата на света България и да направят българите безпаметни, малоумни, за да забравят историята си, но в кодовата банка наречена памет, във всеки мозък на българите е кодирана и се съхранява тя.Хубаво е ,че вече се пише за всичко изживяно.Поздрав!
-
Наде, благодаря!
-
Да...Късопаметни, безразлични, меркантилни станахме и все някой друг ни е виновен...Кой ли? А: "Слънце имаше за всички!"
-
Благодаря, че не ме отмина, Гавраиле! А спря, прочете и остави коментар! Благодаря!
-
Многолика е нашата история.Нито да плачем ,нито да се радваме но добре трябва да се замислич.
-
Благодаря, Елена! Благодаря, че посети страничката ми!
-
Силно!
-
Благодаря ти, Лиа!!!!!!!!
-
Мила Кети, благодаря ти! Аз зная така, щом сме българи, или се чувстваме такива, трябва да си знаем, тачим и уважаваме историята! Защото действащите лица тогава, са били нашите деди, на всеки един от нас! За да уважаваш настоящото, трябва да се преклониш пред миналото! Така са ме учили! Благодаря
-
Много въпроси повдига разказът и това е голямото му достойнство - всеки, който милее за нашата история, ще намери своята тема тук!
-
Да, Петре! През 1921 година, България е имала население 5 милиона и 500 хиляди души, сега 2018 - също толкова! Какво е това? Нарцисизъм или наци....А говорим за толерантност и търпимост! Благодаря, че не остана безразличен!
-
Лидия, Благодаря! Дано не се изложа и Ви загубя като приятели!
-
Нели, благодаря за дето се спря и коментира! А колкото до Божието наказание...виждаме какво става...
-
Чети и плачи...народе с къса памет...
-
"Слънце имаше за всички." Добре казано. Прочетох първата част. Ще чета и нататък.
-
Благодаря, много е трогателен разказът. Това престъпление на управниците така и остана ненаказано. Бог да ги съди!
-
Благодаря Живче, не само ! И Богомилите са изгонени от България! Но докато у нас не се говореше за тях, то във Франция има музей със скулптура и останали реликви, гайда- което е доказателство за произхода им. Учението им се помни...дори сега, имат последователи!
-
Това произведение има препратка към Възродителният процес,много истинско
! -
Приеми нещата както ги усещаш...😃
-
Ахаа, провокираш ме да мисля и анализирам, не само да чувствам, Стойчо! Благодаря ти! Все си мислех, че няма да заинтригувам никого, със своите драсканици...
-
Да, Йордан Йовков е офицер и военен кореспондент по време на войната.Голяма част от творчеството му-проза и драма са за Добруджа.Посещавал съм родната къща на Йовков в Жеравна, която е музей.Но все още не съм ходил до с.Йовково, Добричко, където е преминал част от живота на класика.Следя с интерес и очаквам третата част.
-
Благодаря Стойчо, че прочете и коментира! А за войните, ще припомня думите на Й. Йовков- , Кои са тез, дето съдят хората и редят световните работи, кой им дава таз сила, имат ли Господ? Не са ли родени и те от майка и няма ли да умрат като всички хора?“
-
Благодаря, Младене!
-
Да, много селища в Добруджа носят имената на героите от Първата световна война!
Тогава Турция е съюзник на България в коалицията на Централните сили.Два турски корпуса с български и германски войски воюват съвместно срещу румънски и руски части на Северния (Добруджански) фронт.
Има още неща, които са загатнати в разказа, като преименуването на турците,но и така е добре!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
