В стаята бе тихо, нощта тъкмо се бе спуснала на небосклона и тъмнината бавно завземаше околността. Катерина се бе поместила на мекото канапе, увита в меко кафяво одеяло, хванала чаша за кафе пълна с червено вино. Мислите й се рееха някъде из пространството, а погледът й бе фокусиран към входната врата. Вдиша дълбоко свежия пролетен въздух, който навлизаше от открехнатия прозорец и отпусна плавно главата си назад към издутата облегалка на канапето. Присви очите си и отпи глътка вино бавно и с наслада. Усещаше с всяка клетка от тялото си как тръпчивият вкус на напитката се излива в гърлото й, ала сякаш нещо я давеше. Чувстваше, че има заседнала буца, която й пречи да преглъща и затрудняваше дишането й.
- Как ми липсваш… - промълви си тихо Катерина. Буцата в гърлото й стана още по-голяма при изричането на тези думи.
Катерина остави кафената чаша на масичката до нея и уви ръце около тялото си, сякаш искаше сама да се прегърне. Кожата й копнееше за човешки допир, но не на кого да е, а на Ат ...