Пъкъл XVIII

- Искаш да се присъединиш към нас ли, докторе? – Йерихон дори не понечи да прикрие тялото си и това на неговата любовница, когато Фосил нахълта в болничната му стая. Очите на доктора искаха да прогорят плътта му, да го изпепелят веднага заедно с разгонената Алиша и всичко да върви по дяволите. Тъмните кръгове около тях го правеха да изглежда, като недоял вампир от Карпатите, който от няколко десетилетия кара само на плъхове и прилепи.  От предишната бляскава осанка на доволен и успял млад бизнесмен не бе останала и следа.

- Ах, ти, дяволе! Искаш да поквариш и тая непрокопсаница ли? Не ти ли стигнаха всичките грешни души, които си провалил в нечестивия си живот, ами посегна и на асистентката ми? – избоботи дрезгавия глас на изтощения от съмнения Фосил.

- Но докторе, не ме убеждавайте в моногамията и неопетнената си чест, защото няма да ви повярвам. Пък и рогатия, който споменавате едва ли има пръст в тая съблазън – продължава да невинничи стареца, който напоследък наистина е започнал да изглежда с двадесет, дори тридесет години по-млад от това, което пише в личната му карта. Кожата бе започнала да се изопва по един чудодеен начин и все повече се доближава по гладкост и елстичност до тая на младата докторка, която споделяше любовното му ложе – нали нямаш нищо против, скъпа, доктора да се присъедини към екстаза ни. Нали ще му позволим тая висша радост? Аз лично нямам нищо против.

Тъкмо завършил тирадата си, подмладяващият се Йерихон успява да отскочи на време и да избегне връхлитащия го статив. Алиша се разпищява и с пъргаво движение успява да скочи от болничния креват, където до скоро се радваше на любовните ласки и всичкия екстаз, който с радост ѝ подаряваше излекувания вече пациент.

- Върви по дяволите, Сатана! Но какво говоря, та нали ти си най-свирепия дявол, Луцифер неден – изкрещява полуделият лекар като замахва втори път с дългия статив по посока на бившия си пациент – дано се продъниш в най-дълбокия кръг на Ада и никога да не излезеш от там!

- По леко докторе, нали не искате ме убиете? Но помислете сам, ако наистина съм този, когото споменавате нима бих допуснал да ми сторите нещо лошо, а?

- Какво, отричаш ли? Неси ти Сатана, не си подлия Луцифер? Така ли!? Другите можеш и да заблудиш, но мене не!

- И какво те наведе на тая мисъл, скъпи? Внимавай с това желязо, де!

- Какво ли? Ще ти кажа. Няма жив човек, нито мъртъ, който да е успял за такова кратко време така да се подмлади, както ти го стори. Това не е човешко.

- И затова ти мислиш, че е пъклена проява на нечисти сили, така ли? Само ада може да произведе такъв ефект според теб, а?

- Ти, изчадие, ти долен подлецо! Защо дойде, не ти ли стигна това, което вече ми взе!?

- Хей, приятел не плаши горката жена. И спри да размахваш тоя статив, че изпотроши всичко наоколо. И какво съм ти отнел? Ахаа, чакай да помисля… Да не говориш за душата си, а?

Последните думи на Йерихон разгневиха още повече побеснелия доктор и той се втурва с нов плам да преследва пациента си около болничното легло, размахвайки статива, като древно бойно оръжие. Младата му асистентка пищи неудържимо и ужасена се е сгушила в най-отдалечения ъгъл на стаята, увита в един чаршаф. Ефекта от забранения еликсир на радостта изведнъж се бе изпарил, оставайки след себе си само ужас и страх.

В един момент Йерихон се спъва в кабел и се просва на пода. Бесния доктор дотърчава до него и тъкмо вдига оръжието си всичко спира. Останалите здрави болнични прибори спират жуженето си, екраните им замръзват неподвижно. Алиша  занемява в ужасна гримаса със зейнала уста. В средата на стаята млад доктор с развята болнична мантия застива с вдигнати ръце, в които държи огромен масивен статив, готов да нанесе победоносния удар и да строши горката глава на своя противник.

Времето спря.

„Какво стана? Умрях ли? Това ли е краят на земните ми дни, или… Хм! Нещо се намеси. Или някой. Да не би да съм използвал единствената микро сингулярност, която си държа за специални случаи? И то заради един никаквец, мамка му! Но аз не съм я донесъл. Не е тя. Тя е само за случай, че трябва спешно да напуснем. Не може така безотговорно да се пилеят ресурси, по дяволите…“

Това си мисли проснатия старец, докато разглежда с интерес замръзналата картинка около себе си. Не, че не му е познато. Сам не веднъж бе спирал времето, бе го връщал, играл си беше с него. Ама всичко това си го позволяваше „там“ и „тогава“. Тук това бе невъзможно. И докато тия мисли му се виеха из главата не забеляза, че вратата се отвори и в стаята влезе един млад мъж с дълга вълниста коса. Един любим младеж.

Един син.

***

- Ти пък какво правиш тука? – пропъшка докато изправя натъртеното си тяло, като внимава да не докосне застиналият във времето нападател.

- Спасявам ти гъза, какво друго – подразни се сина - Виждам, че съвсем на време дойдох, не мислиш ли?

- Благодаря, но можа и сам да се справя с един непрокопсаник. Абе, ти да не изгърмя единствения патрон, дето имаме за спасение?

- Не знам за какво говориш, но дори да съм го сторил мисля, че заслужих една малка благодарност.

- Ще ти строша главицата, ако си пипал, където не трябва, нехранимайко – погледа на бащата е по-страшен и от тоя на недоспалия доктор, който продължава да стои насред стаята, като статуя от тоталитарното минало на някои земни държави.

- И какво ще го правим тоя, тъкмо се канеше да си признае за душата. За малката си, мизерна, незаслужаваща душица, дето продаде на рогатите. И ти се намеси, сине. Сега ли точно трябваше да ме прекъсваш!?

- Ама ти още ли не осъзнаваш, че тоя щеше да ти пръсне черепа, или се правиш още на всесъщ и всеможещ? – възбудения син вижда страшните въпроси в очите на баща си. Знае добре от какво най-много се интересува стария, но все още не бърза да му признае, че си е оставил някои от предишните способности. Някои бенефити, които го различаваха и от най-достойните Святи. Впрочем все неща, които бе заслужил. Само дето не разбира защо бащата толкова се сърди, че се намеси толкова навреме. Вероятно трябваше да остави тоя мерзавец да стовари тежката стойка върху главата му, пък после да види какво ще последва.

- Виж го хубаво. Тоя е Георг Фауст. Тоя е подлеца, заради когото Рогатия щеше да ме погуби. Заради вечното му и неутолимо желание да знае и да може всичко. Да е твореца на материално щастие, на земни блага. На твърде земни, бих казал. Заслужава най-тежкото наказание, Вечната смърт, която още никой земен не е вкусил. Пусни му слуха, за да слуша, да разбере какво го очаква. Защо да му го спестявам.

- Не може – сина навежда глава пред изпитателния поглед на отца си – задействах процедура  finem tempore, татко.

- Какво!? Край на времето!? Не може да бъде. И как го направи?

- Е, оставих си някои от старите способности. Мисля, че съм си ги заслужил. Ама и ти, до колкото разбирам си скътал някой коз в ръкава, а?

- Не ти влиза в работата – противно на очакванията бащата се замисля как може да оползотвори ситуацията най-добре – така, да помисля. Finem tempore казваш, до колкото си спомням тоя протокол позволява известни вариации в миналото без да се нарушава крайния резултат. Нали?

- Така е.  Може да барнем два, три модула и да коригираме някои времеви променливи. Само да внимаваме оня да не стовари тоя топуз на черепа ти, че това ще бъде последното ти модулиране.

- Ти не се притеснявай за баща си. Още мога някои трикове.  Виж сега, какво ще направим…

***

“- Какво, отричаш ли? Неси ти Сатана, не си подлия Луцифер? Така ли!? Другите можеш и да заблудиш, но мене не!

- И какво те наведе на тая мисъл, скъпи? Внимавай с това желязо, де!

- Какво ли? Ще ти кажа. Няма жив човек, нито мъртъв такъв, който да е успял за такова кратко време така да се подмлади, както ти го стори. Това не е човешко.

- Е, с твоята душа можем да си правим каквото си искаме. Нали сам ни я де? Не подписа ли със собствената си кръв договора за предаване на душа, а?

- Ти, изчадие, ти долен подлецо! Защо дойде, не ти ли стигна това, което вече ми взе!?...“

Сина, отделен на три милисекунди от настоящето седи на един болничен стол и гледа как баща му се спъва, как Георг Фауст вдига оръжието си, готов да го стовари върху главата му. Адовата порта не закъсня, след като Фауст сам призна че е подписал договор за безвъзмездно предостъпване на душа, отвори се под краката му и могъща сила го засмука сред викове и пламъци в небитието. Баща и син за пръв път бяха свидетели на Вечна смърт, която пророка на материалното щастие Георг Фауст съвсем заслужено си спечели. След като портата се тресна и адския шум изчезна стаята изведнъж се потопи във вледеняваща тишина.

- Това беше. Свърши се със стария Фауст – бащата отърси малко адова пепел, полепнала по дрехата му – а сега може да се запознаеш с Алиша . Една позната с която се позабавлявахме тук – отговори на въпросителния поглед на сина си.

следва продължение