Започваше да се смрачава, но студеното слънце все още леко се показваше зад планината на запад. Тоби се беше облегнал на моста и гледаше съсредоточено как тече водата. Цялата беше осеяна с тиня, остри камъни, стъкла и боклуци, които безотговорните хора хвърляха постоянно. Покрай него отмина един висок мъж с измъчено лице. Тоби се сепна, протегна ръката си и докосна едрата фигура по рамото.

- Имате ли цигара? - мъжът се сепна, протегна дясната си ръка, сви я и бръкна във вътрешния джоб на палтото си, сетне извади една кутия, отвори капака ù и му подаде последната си цигара.

- Благодаря, предполагам, че имате огънче... - мъжът извади металната си запалка, притисна копчето със студените си ръце, а после продължи по пътя си.

За първи път през двадесетте му години живот запали... Филтърът докосна устните му,  които бяха посинели от студ. Вдиша от пушека и започна да кашля. Замая се, но продължи устремено да „дърпа” от тютюневото изделие. С изненада откри как именно това го накара още по-дълбоко да се замисли – за себе си, за живота си... През цялото това време беше добро момче, изкарваше добри оценки в училище, обичаше майка си, имаше прекрасен баща, достатъчно пари, до скоро и момиче, което го обичаше. Но в този миг всички тези неща изглеждаха прекалено нищожни. Сърцето му биеше лудо, както никога до сега. Когато чувстваше измяна или беше замислен за нещо, носещо му болка, винаги започваше да трепери, а сърцето му забързваше ритъма си. Когато беше малък, едва не умря в катастрофа, от тогава сърцето му беше лабилно. Дори когато се къпеше с по-топла вода, излизаше непосредствено, защото чувстваше невъзможност да вдиша въздух. Беше сгрешил, и всички тези неща бяха останали в миналото, без никакво значение. Сега го тормозеше друго. До къде беше стигнал? Още от самото начало чувстваше, че ще се стигне до подобен момент, но никога не беше си представял конкретния... Да стои прав, облегнат на мръсния мост, взирайки се във водата... Да пуши цигарата, за която е помолил непознат,  да премисля нещата по сумрак, когато се очаква да е у дома, със семейството си, с малкото останали хора,  които го обичаха. Вече не можеше да разпознае кое е добро и кое лошо. Та той се бе заклел никога да не запали цигара през живота си, а сега имаше нужда от още... Сякаш вдишаното забавяше ударите на сърцето му, забавяше спомените... Имаше чувството, че за тези пет минути през главата му бе минал целият му живот. Момичето на живота му, бъдещата му жена, беше далеч, дори не знаеше дали ще се върне. Искаше му се поне за момент да не мисли за нея... Като всеки обикновен човек и взаимоотношения, тайно се питаше защо когато обичаш един човек, трябва да се карате, да се наранявате един друг, да се опитвате да надделеете в гордостта си... Та любовта няма гордост, няма вина, тя си е просто чувство на вечно щастие... Как може такова щастие да бъде смущавано от ежедневните неща, от други хора, които не заслужават тази чест. Тоби си спомни за хилядите жестове, които неговото красиво момиче бе направило за него. Чувстваше се жалък. „Така и трябва” – помисли си той. Защото това вечно щастие понякога е толкова постоянно, че спираме да го забелязваме, и придаваме повече смисъл на хора, които не би следвало, и с това нараняваме значимите. Тяхното сърце винаги усеща, когато някой друг е удостояван с отношението, което някога е било предопределено за тях. Никога нямаше да намери по-романтично момиче. И тя си имаше своите недостатъци, беше правила грешки... Тоби чак сега съжали за огромното внимание, с което ги бе удостоил. Никоя друга нямаше да се обади точно в този момент на колебание, никоя друга нямаше да го направи главен герой както в живота си, така и в творчеството... Никоя друга нямаше да го допусне толкова близо и не би му доказвала с толкова сантиментални подаръци любовта си.

 Тоби изпуши цигарата си до самия филтър, пусна я на земята плавно... Гледаше как хартията ù се стоварва на цимента, още жива – още димяща... Вдигна десния си крак и я смачка с цялата си ярост, а после я ритна в реката, точно както правеха другите...