„Когато плачем, измиваме огледалото на душата си.”

   Надписът се намираше над входната му врата и всяка сутрин отделяше по минута, като се взираше в него. Стоеше и сякаш чакаше нещо да му отговори, нещо да се покаже от стената и да му подаде ръка. Това така и не се случваше, ала той продължаваше да изпълнява ритуала си.

   Живееше сам от няколко години в жилищна сграда, обитавана главно от възрастни мъже и жени. Забавленията му се ограничаваха до кратките сборичквания с домашната му котка и безкрайното гледане през прозореца на всекидневната. Правеше му удоволствие да наблюдава реката от забързани минувачи, която вилнееше навън.

   Беше редактор в голяма издателска къща и вършеше всичката си работа у дома. Работата му беше причината да се премести в този град. Странен, обаче, беше изборът му на място за живеене. Не обичаше нито шума, нито тълпите... Ала апартаментът му се намираше над улица, която ден и нощ излъчваше врява.

   Не беше от хората, които очакват гости. Но, когато се случеше някой да почука на вратата му, сърцето му мигновено пропускаше по някой удар. Бил той пощальонът, или някой от съседите му. Някъде там, в дълбините на душата му се полюшваше малко пламъче. То беше надеждата, която така и не искаше да угасне. Искаше да бъде намерен, да бъде спасен. Беше заложник на рутината и самотата си. Водеха се ръка за ръка и с всеки изминал ден откъсваха по парче от него.

   От няколко вечери насам му се налагаше да заспива под светлините на билборд, който поставиха на покрива на отсрещната жилищна сграда. Спалнята му се обливаше в червено точно няколко минути преди полунощ. Често се надигаше от леглото и гледаше към примигващия лозунг: „Излез и открий нещо ново!”. Колко иронично беше това... Тези думи се превърнаха в първото и последното, което виждаше през идния месец – докато не смениха билборда с друг. Следващият беше също толкова ярко осветен като предния, но се оказа просто реклама на новооткрит хипермаркет. Вече не се надигаше от леглото си, за да гледа през прозореца, а се опитваше да навакса със съня си.

   Една сутрин се събуди преди будилника. Не стана от леглото, а само погледна през прозореца. Без да помръдва, можеше да види достатъчно от току-що събудилото се синьо небе. Остана в това положение за известно време. Малко след това будилникът пощуря и го изплаши до смърт. Подскочи и за малко не се стовари на пода. Въздъхна тежко и се просна отново върху леглото.

   Отвори очи и погледна към часовника. Беше проспал сутринта и обеда. Вече се намираше в късния следобед и чувстваше, че няма да има голяма полза, ако започнеше да работи точно сега. Облече се и хапна нещо, докато отново се взираше през прозореца на всекидневната. Синьото небе, което по-рано го разсъни, сега беше забулено в гръмотевични облаци, готови да стоварят цяло море от дъжд върху улиците. Довърши късната си закуска и отвори широко прозореца. Вътре нахлу от нажежения, примесен с влага въздух и го накара да се отдръпне назад. Затвори прозореца и погледна към входната врата. Сърцето му бумтеше така, сякаш искаше да изскочи и да се разходи из стаята. Отиде до гардероба и започна да рови. Когато постъпи на работа, му бяха подарили чадър – защото знае ли се... Някога може да потрябва. Откри го и така се зарадва, сякаш беше сутринта на Коледа. На дръжката беше гравиран надпис: „Когато получиш шанс, не се колебай!”. Обу се и излезе. Докато заключваше вратата, усети нечие присъствие зад себе си. Обърна се и там стоеше възрастна жена с усмивка на лице. Не си казаха нищо, а просто се гледаха. Накрая тя кимна с глава и продължи да се изкачва по стълбите към горния етаж.

   Не знаеше какво точно се случи току-що, но една забравена топлина успя да се завърне в него. Онова малко пламъче започна да гори по-силно и го обгърна целия. Беше даден нов старт. Реши да не вика асансьора и пое надолу по стълбите. Докато слизаше, успя да долови отличителния звук от сблъсъка на дъжд със стъкло. Намираше се на партера. Излезе и се озова пред празна улица. Всички се бяха скрили от дъжда. Разтвори чадъра и закрачи по асфалта. Бяха само той и свличащата се от небето вода. Не бързаше, а вземаше всяка крачка като че ли беше първа в живота му. Продължи така, докато дъждът не намаля и той реши да се покаже изпод чадъра си. В небето имаше малка пролука, през която можеше да се види същия приканващ син цвят от сутринта. Малко по малко и другите се показаха навън. Намираше се сред онова море от хора, което ден след ден наблюдаваше от всекидневната.

    Беше стартът на първия ден от края на живота му.