Вървя из центъра в този късен следобеден час с куфарче в ръка. Усещам как ме галят по лицето, с нежни милувки ме обсипват. След секунда се свестявам. Нашето безценно слънце, невиждано месеци наред. Прищраква ми: майната му на всичко, отивам на платото. Иде ми да го захвърля това куфарче, само ми се пречка. Минавам през аптеката. Купувам си от моята тайна съставка - Загдамон(R). Струва 50 стотинки. Колкото 2х двойна порция зеленчуци с дългозърнест ориз на тиган - за обяд и следобедна закуска с любимия човек, завърнал се от двудневно странстване из околията. Гълтам го тоя Загдамон. Прищракват ми през главата разни мисли, досега заспали, застоели в най-далечното кътче на съзнанието ми. Куфарчето вече не е в ръцете ми. Оставил съм го някъде и ми е все тя къде. Вървя по стъпалата нагоре. Има хора. Говорят ми. Не знам какво, все ми е тая. Наумил съм си нещо и всичко друго е без значение. 19:30 е. На паметника съм и гледам Шуменския skyline. Очите ми шарят из познати и непознати места. Гледам ПМГ-то, гледам военното училище. Спомени от миналото.
20:15 е. Поемам към "Стария град" - средновековната Шуменска крепост. Тичам с 11 км/ч. Не знам как точно го измервам в него момент, но е толкова. Удрям стената. Майната му. Не знам къде се намирам, но виждам залеза. Красиво е. Стария град.. Нямам план да ходя там, връщам се. 20:42. Взема да се стъмва. Трябва ми почивка, говори ми вътрешното аз. Пълнолуние е. Продължавам да се движа в направление вектор 0-1-0. Тъмно е. Но въпреки това - светло. Чуват се зайци и катерици из храстите. А вътрешното ми аз си остава само с приказките. Гледам в далечна точка. Всичко е размазано.
Около мен - гора тилилейска. Образът е синкав. Знам, че съм в гората, но усещането е такова на празнота. Кога беше момента, когато ударих стената. Сякаш не е било. Потен съм до дупка. Виждам нощно улично осветление по пътя от стария град към паметника. Редици улични лампи. Има ли въобще такива. Принципно няма, но в момента има. Светло е, макар и да е тъмно. Придават сияйна синкавост. Не, улични лампи не са. Минава ми някаква мисъл през главата - че светлината идва от луната. А са 8-10 на брой. Хм. Припадъкът е близо, вие ми се свят. Гликогенът е отдавна изчерпан.
Късно е. Виждам паметника, once again. Неговия колосален силует. Исполински, бащински.. Решавам да спра. Нека повървя. Изникват ми пеперудки в стомаха и слова в главата. Човек и добре да живее умира и друг се ражда и нека родения последен като гледа това да си спомни за този преди него, който го е направил. Небето е красиво на запад. Синьо небе, светло (?), преминаващо в зелено, към червено - там където земята се слива с небето. Вижда се деня, който е все още налице през девет села. А е нощ. Минава границата от 10км. 21:3х. Паметника.. няма жива душа.
Вървя по стъпалата надолу. Безкрайни стъпала. Взема да ми доскучава, чувството е като във видеоигра. Сещам се за нечий уникален аромат на канела. (вдишване... издишване) .........................Издишване .......... Спомени. Момче и момиче, хванати под ръка, вървящи надолу по баира. Искрен смях на двама влюбени ..... Да се върнем на видеоиграта. Стъпала. Сияещо осветление на скайлайна. Улица "Черешово Топче". Хлапета с велосипеди. Теб те е бъзе. Не, теб те е бъзе повече. Центъра. Град. Хора. Светло е като бял ден. Сякаш е Ню Йорк.
Възрастен човек пред театъра. Пред него - телескоп. За да погледна луната ще ми трябват 50 стотинки. Точно толкова колкото хапче Загдамон или скромна, земна вечеря за двама, хванати за ръка - на загасени телефони и тотална липса на външни дразнения. Прегърнати. Облегнати. Челата им опрени едно в друго. Потопени в техния свят за двама. Споделящи си шепнешком история след история. От сърце. Даващи си един на друг поглед към истинското си аз. На свещи - 3 обикновени и една ароматизирана. Усещане на ръка, докосваща ме бавно по задната част на панталона. Ръка, .............................. докосваща ме бавно по задната част на панталона ......... портфейла ми го няма, а беше в задния ми джоб. Преди да го преместя в куфарчето и да го захвърля n'importe où. Няма ми го портфейла, но много искам да погледна към луната. 40 пъти по-голяма. Зеницата ми докосва окуляра. Разбирам, че тя е на 375 000км разстояние от земята в най-близката си точка. 420 000км - в най-далечната. Виждам пълнолунието. Лунните морета. Бая ще да е топло там. Не става за плаж, нищо, че има морета. 110 градуса по Целзий. А от другата й страна е минус 154. Хубав телескоп. Краката ме болят. Решавам да отпраша нанякъде. Клатушкам се като пияница. Усещам хорски погледи. Дочувам неизказаните мисли на обществото, стоварващи се с пълна сила върху мен. Не ме познават, а ме съдят. А не съм пил. Дори по трезвен не съм бил. Чувам думи шепнешком. Чувам нечий мелодичен смях. Гот е. Късно е, а ме чака следващия ден. Затова отпрашвам към дома и се хвърлям във леглото.
© Отдаден Todos los derechos reservados