Не усети как и кога, но бе променила собствения си сутрешен график, за да може да взема метрото точно в 8.00 часа. Сядаше на едно и също място, в дъното, защото от там можеше да го наблюдава. Той се качваше спирка след нея, винаги по едно и също време и заставаше успоредно на движението, прав, хванат за вертикалната тръба. Винаги с дясната ръка. Бе изучавала всяка извивка на лицето му стотици километри, познаваше всяка гънка на вехтия му шлифер, можеше да разпознае старите му разкривени обувки измежду десетките други. Познаваше го.
Беше от онези, за които казваме, че са на неопределена възраст – можеше да е и на 40, и на 60. Имаше светла, русоляво-прошарена неподдържана коса. Лицето му, винаги с няколкодневна брада, бе бледо и изпито, с множество гънки и белези. Най-добре се виждаше този, в ляво от тънките безцветни устни – като прорез, оставен да зарасне от самосебе си. Ръцете му, слаби и жилести, изглеждаха захабени и груби, а ноктите – начупени и почернели.
Шлиферът му, отдавна изгубил първоначалния си цвят и форма, висеше на слабите му рамене като подарен. Измачкан и протрит, неизменно закопчан отгоре до долу. Панталоните му бяха дълги, краищата им – разръфани и мръсни, почти покриваха прашните обувки. Те пък изглеждаха като зяпнало нагоре беззъбо животно, по-скоро трогателни, отколкото смешни. И неизменната шита дочена чанта, почти празна.
Беше го забелязала в края на лятото. От време на време се мяркаше между хората. Постепенно свикна да го вижда по-често, докато накрая се улови, че, бързайки за метрото, мисли дали ще види странния дребен мъж.
Първоначално го взе за клошар. Но после си даде сметка, че не е такъв, не можеше да е такъв. Реши да се убеди и една сутрин, вече почти в началото на зимата, не слезе на своята спирка, а продължи и го последва. Той излезе на булеварда, продължи надолу, а после сви в един безистен. И там го загуби… Беше й неудобно да разпитва и си тръгна.
На другия ден се качи, както обикновено, хвана се с дясната ръка и, когато тя се приготви за сутрешния си ритуал – да го следи и наблюдава, той се обърна към нея. Бавно…
Тя се почувства някак неудобно и веднага сведе очи. После погледна за секунди към него, изви глава настрана, отново се обърна. Гледаше я. Точно нея. Право в очите.
Сърцето й щеше да се пръсне. Месеци се взираше в този човек, но никога не бе срещала очите му. Сиви, бледосиви прозрачни очи, настойчиви и дръзки. Нито зли, нито добри. Не можеше да се откъсне от тях. Някак странно привличащо и болезнено едновременно я притегляха към себе си. Човекът не помръдваше, но очите му излъчваха толкова сила и власт, че тя се сви в седалката и нямо го замоли да спре.
Вместо това, той заговори – без устни, в съзнанието й заговори – звучеше някак глухо, като изпод земята, но ясно и отчетливо проникваше до всяка клетка на изтерзания й ум.
„Радвай се, докато си обичана. Те, обичаните, после биват мразени. От същите онези, които са се клели пред тях. Тогава не ти остава много – едно сърце, раздробено на части, една душа, която умира, едно тяло, което иска да я последва. Радвай се, докато…”
Не знаеше колко пъти ги повтори, нито колко време мина, но в един момент цялото й видимо пространство бе заето с тези сиви очи, а в съзнанието й нямаше нищо друго, освен ехото от думите му.
„Госпожице, добре ли сте?” Стресна се. Надвесена над неяй възрастна жена я буташе по рамото. Измърмори нещо и се огледа. Човекът беше изчезнал.
На следващата сутрин го нямаше.
И на по-следващата също.
Мина цяла седмица, а него все го нямаше. Усети, че й липсва, искаше да го види, да се запознае с него, да поговорят…
Една сутрин не издържа и продължи до неговата спирка. Беше студено и прехвърчаше сняг. Лесно намери безистена. Влезе и се заозърта. Имаше малки мрачни дюкянчета, излезли като от 60-те или 70-те години. Без лъскавите неонови реклами, без табелите. На вратата на едно от тях пишеше „ОбущарЪ”. Така и не разбра защо се спря точно тук, но бутна вратата и влезе. Вътре, в сумрака, някакъв възрастен мъж подреждаше стари обувки. Тя измънка едно „Добро утро...” и заописва човека, когото търсеше.
„О, Захари, работехме заедно. Бог да го прости! Добър човек беше, мълчалив, но добър. Живееше някъде из „Люлин”. Обеси се, сиромахът, тази пролет, така и никой не разбра защо. Май имаше някаква женска история…”
Думите на мъжа не стигаха до нея. Тя не можеше да откъсне очи от некролога, закачен на стената. Неговата снимка, име, някакви думи и дата – 11 март 2009 г. – внезапно почина…
Не можеше да е истина. Тя бе пътувала с този човек месеци, бе го последвала до тук, бе го гледала в очите, той й бе говорил…
Прилоша й, въздух не й достигаше, сърцето й ужасено заплашваше да изскочи. Тя побегна навън, тичаше, без да знае къде. Не усещаше сълзите, които се стичаха по страните й, нито треперенето на тялото си, нито вятъра и снега…
Тичаше нанякъде, а в съзнанието й кънтяха думите му – „Те, обичаните, са мразени после”…
© АНИ ИВАНОВА Todos los derechos reservados
Отново ми хареса...
Поздравленя!!!