Рапсодия в синьо
По пладне манастирът задряма. Листата на дъбовете се вкопчиха едно в друго, сякаш пръсти. Не пропускаха слънчевите лъчи. Сенчесто бе и в сърцето на Панчо, който ровеше с пръчица в пясъка. Линиите, които изчерта, напомняха думи, тежки като сираческа съдба. Погледнеше ли към зеления чадър над главата си, виждаше очите на липсващата си майка. Бог ù скова лодка за тялото, а сърцето ù хвръкна като изплашено птиче. Безпаричните джобове на баща му накараха сирачето да потърси спасение в духовното. Ала учението за Бога, което предлагаше богословското училище, съвсем не стигаше да утоли скитащата му душа... Безсилието на самотничеството го изгуби в смисъла. Религията го караше да се чувства неприютно, затова отделяше много повече внимание на цветовете, с които бяха изрисувани иконите. Хрисимо бе и онова черното, което живееше в очите на светците. Само то, под белилото на ореолите им, му изглеждаше човешко...
Върху тайно измъкнати листи или на белите полета от книгите прерисуваше божествените образи. Сред тях често имаше млада жена с разпуснати коси, болезнено приличаща на майка му. Така се лекуваше от самотничеството, а и подготвяше бъдещето...
Понякога за предстоящото му дипломиране му напомняше едно от по-младите отчета. Показваше му телеграми от настоятелствата на местни школа, които се нуждаеха от млади просветени хора. Панчо ги препрочиташе жадно. Бе решен да пречупи границите пред връстниците си, сякаш да ги глътне, както цирковите играчи поглъщаха огъня. Така щеше да им даде смисъл, който сам не познаваше.
Скоро замина за някакво селце. Стана учител в местното училище. Сред децата се пукаше закостенялата черупчица, в която креташе цялото му същество. Освен задължителните предмети Панчо им предаваше част от обичта си към словото и изкуството. Тя бе крехка като вишнев цвят, бяла като лебедово перо и същевременно наболяла като трънче от роза. Ако някое от децата нямаше своя мисъл, я будеше. Презираше заученостите, искаше му се всяко да има собствен глас и с мисълта си да пие сякаш жива вода.
Когато почувства, че децата са готови за света, скитникът пое по нов път. Искаше му се да усвои техниките за изобразяване на черното и бялото от човешката душа. Рисуваше декори за тамошни постановки, пишеше стихове, увличаше се от философия и езици, участваше в местни самодейни дружества. Търсеше смисъл за себе си в живописта. През светлите му очи минаваше слънцето на всеки нов ден с цялото му цветово и музикално многообразие, сякаш изсвирено от цигулката на младата артистка Наташка. Когато Панчо не твореше, обичаше. Но разбираше, че всеки, който се качва по стълбичката на славата, губи сетива за истинското. Стремежите на Наташка засвириха на най-високият регистър. Избра си кариерата на цигуларка. Бе и угодно да изпъва виртуозно струните, отколкото да държи в ред дом и семейство.
И тогава на Панчо му се искаше да го приласкае онази жена с разпуснатите коси, майката, коята така и не позна. Замечтаваше се за собствените си синове, за ласката на жената, която щеше да ги люлее, за онази друга половина, която бягаше като сянка по други пътеки. Докато синините на душата му караха ръката му да мачка прощалното писмо. В него звучеше тъжна цигулчена песен.
Реши и замина. На родна земя, сякаш болни лястовици, над глава му летяха шрапнели. Един от тях мина през гърдите му, малко в дясно от сърцето му. Докато падаше, виждаше светлината и колко бяло може да има в черното, достатъчно, за да разсее мътилката. Прощаваше с опита да нарисува цигулка, онази с разнебитените струни на душата му. Рапсодия в синьо, спонтанна като дихание и тежка като свършек… Понякога само куршум в сърцето е необходим, за да излечи чувствата.
Събуди се във военния лазарет. Острата миризма на незараснали рани и формалин го накара да замижа. Над главата си видя кръглото лице на забрадена с бяла кърпа, жена. Чу да я наричат Олечка.
Олечка бе съпругата на застарелия военен лекар в лазарета. Идваше от заможния род на крупни банкери и предприемачи от крайдунавско градче. Понеже бе свободолюбива, а и носеше потребността от независимост, а и образованието ù я караше да търси пространство извън родовото, отхвръкна от бащиното гнездо.Списваше за голям градски вестник, но и отговорно помагаше в грижата за пострадалите войниици.
Често сядаше на леглото при Панчо, четеше му скорошните вести или го развеждаше из градината на лазарета. Панчо обикаляше под ръка с бялото създание и взреше ли се в очите ù, виждаше божествената ù харизма, която имаше само във възрожденската иконография, с онази закръгленост на формата и рисунъка. Творческото отсъствие понякога ти връща други усещания. Прииска му се да я нарисува, разголена и светла, отвъдгранична... Като невъзможната любов, забранено усещане...
Но Олечка бе като него, гълтач на пространства. Скъси разстоянието между тях с една неволна целувка. Сякаш с този си жест се присмя на градската общественост. Скоро и русчушките вестници разнесоха вестта, че дъщерята на предприемача Симеонов е избягала с беден пътуващ драскач. А двамата рисуваха и пишеха всеотдайно своя живот далеч от хорската мълва. Чувството между тях напомняше перуники, разпръснати от плетена кошница. И когато се скършиха крилата на самолета на Олечка. Художникът препрочиташе простичките думи „обичам те”, намерени в джоба на панталоните. Едно парче хартия, което връща смисъла, шрапнелно... Отсяваш бялото от черното.
© Петя Стефанова Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Благодаря за прочита, Викторе!
-
...събуди стари рани! Боли, пречиства! Благодаря!
-
-
Поздрав!
-
Юлия и Аспарух,хубав да ви е деня!Радвам се, че историята ви допадна!
-
Прочетох с удоволствие!
Благодаря, Петя! -
Майсторско боравене с думите! Вдъхновението извира от всеки ред!
-
Благодаря за присъствието на всеки на страниците ми! За мен историята си я има до края на текста, просто това е моят начин да виждам нещата....И колкото груб да е светът отвън, разочароващ, тук, сред житейските неволи на малко по-чистите, поне в представите ми, човеци, се крия...Да, няма ги днес и от това ме боли до отчаяние, но ако не вярвах, че ги има, че у тях има и добра половина, ще се изгубя в дребнавостта на сивото...
Следвам рамките на биографиите и на двамата, разбира се изключвам неща, които навсякъде могат да бъдат прочетени. Олга Симеонова отива на гости при сестра си в Атина. Самолетът и се разбива над някаква гора, но оцелява. Тогава окото на художника вижда живота като цъфнала перуника.Рисува ги. -
...Чувството между тях напомняше перуники, разпръснати от плетена кошница...
Поздравления за поетичното майсторство, Петинко! -
Да драсна ли една вертикална чертичка с маркер?
Лека и спокойна нощ, Петя! -
Благодаря, за защитата, Силви!
Аз не се засягам, та нали всеки читател има за себе си различна Ана Каренина, т.е и право на свое виждане и мнение
И без това съм на минус 4000 гласа, така че... става ми усмихнато, че все пак, разказът намира отклик сред повечето от вас... -
Извини ме, Петя!
Ина, в това е майсторството на разказвача. Да предаде на делничното цвят и аромат. В този сайт няма по-одухотворени разкази, като цялостно творчество. -
... колкото е интересен всеки човешки живот, разгледан през призмата на изживяното...
-
Спокойна да е вечерта ви, приятели!Благодаря на прочелите!
-
Докоснаха ме звуците на тъжната ти цигулчена песен.
-
Радвам се, че намина, Елица!
-
"Понякога само куршум в сърцето е необходим, за да излечи чувствата".
Под образното и внушително повествувание лежат пластове мъдрост...
Поздравления!
-
Благодаря за прочита ви, мили хора!
Благодаря и на изречена(Мая Попова), която реагира спрямо напусканите спамове от някакъв потребител в сайта.
Всъщност, историята е биографична препратка към живота на художника Сирак Скитник. Негова съпруга е била русенката Олга Симеонова, известна като Сирачката. Потомка на братята Стефан и Иваница Симеонови, които получават разрешение да извършват плащанията по някои от външните заеми на България. Не безкористно, а срещу добри комисионни. Другият им голям финансов удар е концесията за строителството на жп-линията София – Роман.С благоволение на управниците е създадена Българска търговска банка. В нея се вливат всички капитали на Банка “Братя Симеонови”. Търговска банка е обвързана с новите държавни проекти в транспорта и промишлеността. Като цяло обаче те зависят от европейско финансиране и сключваните заеми на България. Симеон Симеонов става първият председател на Българска търговска банка. Тогава решава да направи голям финансов удар. С протекцията на Константин Стоилов печели търговете за строителството на жп-линиите Русе-Търново и Септември-Нова Загора. Само за пет години се впуска и в други проекти - каменовъглени концесии в Тревненския Балкан и оловно-цинков рудник в Босилеградско. През 1900 г. е един от инициаторите за създаването на смесено металургично българо-белгийско дружество.В годините на финансовото си могъщество обаче братя Симеонови правят няколко сгради, които и днес са символи на Русе. -
Интересен разказ!
И както винаги с голяма образност, сякаш рисуваш чудни картини!
Пренасяш в друг свят и докосваш душата!
Поздрави, Петя!
-
Радвам се, че отново сте с мен!При опита да редактирам повтарящото се, съвсем стана объркването, тъй като получих редакторско одобрение дни след постването. Реших, че са ме забравили и пуснах отново текста...
-
Поздравления, Петя!... Поздравления!
-
Винаги те чета с интерес! Увличаш с написаното! Поздрави!
-
ох, сега пък си има 2 еднакви разказа като последователни произведения
-
Автентични, живи, одухотворени са думите ти, бяло момиче!
Обожавам разказите ти! Благодаря! -
Разказите ти... винаги са ...един друг свят.Силен,красив ,истински!
-
Разказът е отпечатан последователно два пъти - сигурно вторият път е копиран случайно. Затова пък го прочетох и аз два пъти.
Особено ми допадна следното:
"Освен задължителните предмети Панчо им предаваше част от обичта си към словото и изкуството. Тя бе крехка като вишнев цвят, бяла като лебедово перо и същевременно наболяла като трънче от роза. Ако някое от децата нямаше своя мисъл, я будеше. Презираше заученостите, искаше му се всяко да има собствен глас и с мисълта си да пие сякаш жива вода."
Поздравления за хубавия разказ, Петя!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
