Нощта се спуска бавно и всичко потъва в мрак. Прозорецът е отворен и вехтото,изтъняло перде придобива причудливи форми под напористото командване на хладния бриз. А там, заобиколен от четирите напукани стени на малката, пожълтяла стаичка, е старецът – лежи в очакване на сетния си час, а в главата му бушуват мисли и спомени, които изпълват съзнанието му. Не, не го е страх, просто чака и прехвърля всичко значимо и ценно, което е постигнал. Опитва се да убеди самия себе си, че животът му е бил достоен. Иска да си замине с удовлетворението, че е градил, а не рушил. Необходимостта да повярва, че земният му престой не е бил загуба на време, е последното му желание. Това го терзае, а не самата смърт. Смъртта е естествен завършек на престоя ни тук. Тя е неизбежна и изходът за всички е един и същ. Същността на съществуването ни е да градим мостове на доверие и на съпричастност. Живеем заради другите, не заради себе си. Затова и той се пита дали е успял да бъде полезен някому, дали някой ще го с ...