Сутрин, рано призори, момчето ставало, миело се и отивало на училище. Както в много от селата, в които всички ние живеем, училището било твърде далеч, затова целият път, който преминавал, бил изпълнен в мисли и надежди...
   Целта била една, начините различни, но мечтите са и за това, нали? Всички ние се събуждаме с мечтите си, те ни мотивират и ни дават сили, независимо от множеството затворени врати, стоящи пред нас.
   Така и Том, малкото момче, знаело, че мечтата е нещо осъществимо и не спирало да мисли за нея.
                                                             *      *      *
През една от ранните утрини, приближавайки до училище, Том бил запленен от едно хвърчило. Странният предмет'' се реел из безбрежното небе, напук на вятъра, който го отклонявал в   безброй различни посоки. Том забелязал, че ''летящото нещо '' има способност, която никога не може да има - да лети... Минутите минавали неусетно, но погледът на Том не можел да се откъсне от хвърчилото, колкото пък и да искал, не можел да го стигне, затова решил да продължи към училище, с единствената надежда да го види отново, да разбере начина, по който е ''сътворено'' и да си измайстори същото.
   Денят минавал скучен, докато в един миг разсеяният поглед на момчето бил извикан от мелодията на училищния звънец. Поглеждайки към прозореца навън, Том знаел колко студено е навън. Облаците се разстилали из цялото небе, щяло да вали - помислил си той. Разделил се с приятелите си  и потеглил по обратния път към неговия дом - облаците ставали все по-гъсти. И изведнъж, там - горе, видял своята мечта. На едно от безбройните дървета, леко подухвано от есенния вятър, се било заклещило хвърчилото - а защо не? Неговото хвърчило?
   Дървото не е  прекалено високо - та решил поне да опита. Прекършвайки храсти и трънливи растения, Том стигнал до дънера на дървото.
   Едва тогава малкото момче разбрало колко всъщност е нисък и колко трудно би могло да се покатери до хвърчилото. Погледнал към небето - слънцето вече белязвало своя заник, щурците пеели, появили се първите капки навявали му мисъл, че скоро тъмнината ще го обвие в своите обятия.
    При тази мисъл понечил да тръгне, но знаел, че вече е достатъчно закъснял, знаел, че родителите му се притесняват. Помислил и преценил, че единственият му начин да не закъснее е, ако тича  и мине по ''най-прекия'' път, но не е ли единствен, защото води до нашия дом?
   Затичал се, а в мислите му не изчезвало цветното хвърчило.
   Минало много време...



Благодаря за музата ми, моят спътник и душа, благодаря ти, бебе.


От автора:
''Разказът'' е дълъг, може би ще стане книга някой ден. Но засега останалите части бих публикувал след време, когато наистина съм готов да го направя, извинявам се на прочелите го за недоразумението.