Валерий просто сви рамене и ме последва към кабинета ми.

Слязохме мълчаливо един етаж по-надолу като единственото нещо в ума ми беше кое по-отвратително заклинание да приложа на този страж на Договора. Да наложи Истинофил на дете! Мълчаливо отворих вратата на кабинета си и пропуснах инквизитора да влезе преди мен. Жалко, че беше такава кочина... 

- Валерий, при цялото ми уважение към службата Ви - започнах ядно аз в секундата, в която Глухарьов затвори вратата на кабинета, – тук не се намирате в централата в Прага или в някое от регионалните бюра. Момчето все още е де юре под юрисдикцията на Нощния патрул, а като сътрудник на Патрулите аз няма да позволя да бъде малтретирано.

Валерий примигна.

- Така ли? А какво ще кажете за отношението по време на разпита? 

Въпросът само звучеше невинно. Всъщност тази торба със стари плесенясали кокали ме нападаше. Проклети Инвизитори и още по-проклети следящи амулети! Как успяваха да знаят всичко за всички?! Обзалагах се, че някъде в регионалното бюро има засекретена зала, където хора в сиви мантии се взират в безброй монитори и следят поведението на Различните. Поне на тези от Висш ранг. Изругах на ум и продължих като стрелнах Глухарьов с поглед да си мълчи:

- Разпитът приключи и вече няма абсолютно никакво основание за подобни действия от страна на пазителите на Договора. 

Започнах да крача напред-назад из кабинета си. Валерий се настани на един стол и започна да ме гледа. Чувствах се като на изпит и това никак не ми харесваше. 

- Та той е непълнолетен, за Бога! – възкликнах аз в момент на безсилие. 

- По Договор той е отговорен за действията си и носи пълна наказателна отговорност за тях – контрира Валерий с абсолютно равен тон.

- Все пак, става дума за първа простъпка – реших да се покажа умна и да вкарам в изречението няколко думи от речника на Глухарьов. – Той не е нарушил Договора съзнателно и с умисъл.

- Свободното Ви тълкуване на Договора, Наташа Алексеева, е изключително притеснително – заключи с гробовен тон Валерий. Миришеше ми на обвинение. 

- Нищо подобно, другарю Инквизитор – отговорих иронично аз. 

Така и така щях да ходя на Трибунал, нямаше да ми е за пръв път.

- Просто не искам едно момче да бъде наказано прекалено сурово още при първото провинение. Той заслужава, ако не друго, поне нормално отношение до процеса. Или може би искате да го оковете и да го прекарате гол през целия град за назидание? 

Валерий се засмя. Не знаех, че инквизиторите изобщо имат чувство за хумор. 

- Не, нищо подобно – поклати глава той след малко. – Но той е нарушил Договора и като такъв трябва да бъде задържан до Трибунала. 

- А кога ще се състои той, всъщност? – попитах аз готова за нов удар. 

- След месец, най-рано. На него ще трябва да присъствате и вие двамата, за да докладвате за своите действия – додаде Валерий и огледа мен и Глухарьов критично, все едно не сме достойни за подобна чест. 

Никак не ми харесваше думичката „докладвам“ – защо не свидетелствам...

- И какво ще го правите това момче дотогава? – не издържах аз. 

Този инквизитор хич не ми харесваше. 

- Опасявам се, че това е извън вашата юрисдикция – отряза ме Валерий. – Без значение колко връзки на високи места имате или какъв точно е рангът Ви, Наташа Алексеева. 

Той стана, отвори си вратата на кабинета ми и излезе. Вероятно за да задържи момчето сам. Дотук бях. Той не просто ме отряза, той ми каза в прав текст да не се навирам между шамарите. Съжалявам, момче, жал ми е и за теб, и за майка ти, но не мога да направя нищо повече. Ще се видим на Трибунала и дано да имаш късмет. Макар че, за какъв късмет може да става дума, когато процесът се води от Различни, които отдавна са се отрекли от всичките си емоции само и само да пазят равновесието. С цената на кръв, милиони жертви, разсипване на цели държави и възкачване на безмилостни диктатори на власт. Какво значеше за тях животът на едно момче? Капка в морето. 

Седнах зад масата, която ми служеше за бюро и започнах да разтребвам документите по него. Събирах ги без ред и ги слагах на купчина. Когато приключих с това и вече можех да виждам полирания тъмнокафяв плот, започнах да подреждам и нещата от столовете и пода. Нямаше смисъл да ходя да изпращам инквизитора. Определено не исках да му виждам очите никога повече, а от друга страна едва ли щях да издържа и на един жален поглед от страна на Николай, младият злополучен маг. Или пък на съсипаната му майка, която се беше появила в офиса на Патрула, докато Хесер ми триеше сол на главата. 

- Да вървим.

Глухарьов ме хвана за лакътя и ме задърпа да изляза от кабинета. Погледнах го неразбиращо и видях, че в другата си ръка беше събрал палтата ни. 

- Стига сме стояли тук – допълни той. 

Кимнах и го последвах безропотно вън от кабинета. Определено имах нужда от почивка. Или солидна доза алкохол. Да се напия като фльорца и да заспя с глава в чинията. Глупости! Абсурд! Не правя такива неща. Но определено имах нужда от алкохол. Моят колега човек правилно беше усетил какво ми е на душата. 

- Не можеш да спасиш всички – отговори на немия ми въпрос той, докато палеше двигателя.

Дежурните от оперативната група бяха докарали колата му пред офиса. 

- Всеки от нас има случай, за който му се иска да е направил повече – продължи той. - И човек, пред когото се чувства виновен. Тук още не е минал процесът, може би още не е късно. Да те закарам ли у вас?

Колата бавно се вля в движението. Погледнах часовника си – беше почти четири следобед. 

- Не, може ли да поостана у вас за малко? – примолих се аз. – Имам нужда от събеседник-алкохолик. 

- И нямаш нищо против събеседникът да е продажно ченге? – засмя се той. 

- Точно обратното. Имам нужда да поговоря именно с продажно ченге за дупките в съдебната система. Трябва ми съвет. 

- Добре – изсумтя той, – но не гарантирам, че ще получиш яснота по въпроса. 

- Яснотата, която ми трябва, е на дъното на чашата с водка – отговорих аз и затворих очи. 

- Не така, момиче! – долетя гласът му някъде от далеч. – Водката обикновено размътва разсъдъка. Яснота там няма да намериш! 

- Все тая... Искам да се напия. – промърморих аз и светът избледня.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ