5 nov 2008, 17:35

Разминаване - втора част 

  Prosa » Relatos
793 0 0
4 мин за четене
РАЗМИНАВАНЕ
      втора част

Повикът бе неочакван и рязък и я свари неподготвена за такова изпитание, стоварвайки върху нея силно и радостно вълнение.
- Здравей!
Това бе единствената дума, която успя да улови с изопнатите си от напрежение сетива, които глъхнеха от силния шум на дискотеката. Но тя бе достатъчна, за да познае зад гъстата завеса от дим скъпия лик, който често извикваше в съзнанието си чрез въображението си, за да напълни с нежности и топлота мечтите си. В този миг то не изглеждаше така пленително и обаятелно. От него струеше сухота, пасивна безизразност и потресаваща студенина. Една насилена усмивка на великодушие бе застинала необичайно върху иначе привлекателното и очарователно лице. В ръцете си държеше горещо кафе, с което възнамеряваше да запълни минутите на мълчание. Тръпка на нервна възбуда премина като взривно вълнение, по изопнатото тяло на момичето.
- Ти си тичала? - заяви без колебание мъжът и самодоволно присви очи, сигурен сред успеха си сред жените, което подхранваше неговото тщеславие.
- Бях в банята, когато ми позвъни. Трябваше да се облека и подсуша - опита да оправдае неспокойното си поведение момичето, но почувства, че той не и вярва.
После мъжът я заведе в една шумна стая и я остави сама с извинението, "че трябвало да се види с един свой приятел." Момичето объркано го погледна и бързо, с готовност, която порази мъжа със своята спонтанна откровеност и простота, каза:
- Аз ще те чакам тук.
Като видя отблизо очите му и чертите му размазани и абстрактни те приеха реални очертания и тя разбра, че само болното и от любовното опиянение въображение му придаваше загадъчна тайнственост. Че имаше много по-красиви, по-невинни, по интелигентни лица в тази дискотека. Но тя почти телесно усети безцеремонното му пълновластие над себе си и оня тих и плах ветрец на подтиснатите желания и бездиханни очаквания пак полъхна по пътеките към сърцето и. Струваше и се, че времето потъва в лекото пулсиране на вечността, когато вратата с внезапен трясък се отвори и той влезе, ехидно подхвърляйки:
- Ето, виждаш ли, че тя дойде, а ти не ми вярваш.
Тези, наполовин изречени, с иронична интонация думи, бяха адресирани към една жена в стаята, която не бе дотам убедена в мъжките му способности. В този момент очите на момичето бяха прозрачни и непроницаемо твърди като кристал. В тях напираше яростен блясък на накърнена гордост. Това сякаш вещаеше предстоящ изблик на невъздържан гняв, който би могъл да я извади от привидното и самообладание и наруши равновесието, нейния баланс на благоприличието, изискващо се при подобни обстоятелства и онази извечна себичност, която ни прави чувствителни към най-малките закачки, дори когато са изречени с безобиден хумор и са подтикнати от незлонамерени подбуди. В този миг момичето изпитваше непреодолимо желание да му удари плесница и да затръшне завинаги вратата зад себе си. Но тя успя да превъзмогне надигащото се раздразнение и да го вкара в коловозите на първоначалната си сдържаност. Облягайки се с небрежен жест в креслото, тя скръсти ръце на овала на гърдите си и с усмивка на мрачен сарказъм върху плътните си чувствителни устни го погледна - все така твърдо, предизвикателно и непреклонно. Сега и оставаше само едно - да се справи със създаденото неловко положение без измами и излишни притеснения, за да може достойно и сурово да стъпче в безкрайния кръговрат на времето едно недоразумение.
Тя го изгледа втрещено, сякаш се опитваше да разгадае върху безразличието на лицето му коя роля играе в живота си, да отдели желанието от безразличието, театралния жест - от неотменимата и властна сила на дълго стаеното презрение.
Тя каза тихо, внезапно разсърдена:
- Помислих си, че между нас всичко отдавна е свършило, че си ми обиден. Как иначе да си обясня твоето високомерно пренебрежение и дългото ти мълчание?
- Грешиш, грешиш! - повтори мъжът с добре маскирана увереност. - Студеното ти държание към мен, нежеланието ти да ме погледнеш открито тогава, когато настойчиво те фиксирам, са истинските причини. Нямам никакъв повод да не говоря с теб, тъй като ние никога не сме влизали в пререкание.
Последните думи на мъжа бяха съпроводени с усмивка, в която се таеше неуловим нюанс на сарказъм, който предизвикваше в нея трезво трепване.
"Глупчо - помисли си момичето, - колко малко познаваш жените, а смяташ себе си за Дон Жуан. Ти никога не си ме разбирал и никога няма да ме разбереш. Вълненията са ти безкрайно чужди, като далечен морски прибой. Улавяш тихите му стенещи звуци, без да се питаш откъде идват и защо са толкова приглушени и тъжни. Не си ли чул, че когато стане дума за чувства обясненията са неуместни и безпредметни. Има само вътрешен импулс, стимул, който е живеца на всяка постъпка. Нещастието на хората се състои в това, че човек не изпитва никога това, което сам причинява несъзнателно или с язвително проявена нетактичност, на другите."

Следва

© Дияна Иванова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??