Не е депресия. Безсилие е. Умора е. Тотална, безгранична, всеобхватна. Вече и тъгата отшумя, и болката залезе. Дори омразата се умири. Ден след ден всеки се изправя, надянал невидима броня и тръгва към поредната битка – със съдбата, със себе си, с всички останали. А войната измаря, изцежда силите ти и преди да се усетиш, вече си загубил. Тогава се просваш сам някъде, скриваш се от цялата шумотевица наоколо и потъваш в спомени, в мисли, в разсъждения... а понякога и в мечти, в надежди. Но бързо се сепваш и спираш съзнанието си, надяваш му окови и му забраняваш да лети към онова хубавото, желаното, исканото. Защо ли? За да не се разочароваш за пореден път. Колко дни и нощи си се надявал тайничко ти да си този, на когото да се случи онова малко чудо, което някои дори не биха видели, не биха разбрали и отчели... Да си неразбран, нима има нещо по-страшно от това? Да се чувстваш чужд сред свои, да не намираш утеха, а само укор...

И в крайна сметка се примиряваш. Спираш да говориш, да обясняваш как, какво, защо, да изразяваш гласно емоциите си. Няма мисъл. Няма за кого. И лицето ти се променя, губи блясъка си -  не е тъжно, но не е и весело – безизразно е. А така минават и дните ти - сиви, еднообразни, без живот. Просто защото си твърде уморен да се бориш с вятърни мелници срещу вече изградената система... Затова трябва да промениш себе си... или ще загинеш...