Глава трета

Лятото беше горещо и влажно. Почти всеки ден, в следобедните часове, валяха проливни дъждове. Двете малки рекички, които прекосяваха София надлъж и нашир, за минути се превръщаха в буйни потоци мътна кафява вода. Те влачеха какво ли не, от стари дрехи и парцали, до нощни гърнета и пробити тенджери. Изпочупени клони и изгнили дъски препречваха пътя на придошлите реки и образуваха вирове, в които децата от циганската махала се къпеха всеки ден. Малко преди да завали, небето ставаше черно от градоносни облаци, гърмеше и трещеше от гръмотевици и светкавици и дъждът протичаше като из продънена бъчва. Софиянци бягаха да се изпокрият по безистени и дюкяни, в очакване да спре този краткотраен потоп. Но понякога потопът се превръщаше в ситен есенен дъжд, който проникваше през тънките летни дрехи и хората се чувстваха голи под навъсеното небе.

Теодора беше заминала  за Габрово при родителите си. Майка ù беше болна от две седмици и се нуждаеше от помощ.  Мила беше в сесия и се наложи по-голямата ù сестра да вземе едноседмичен отпуск и да замине за родния град. 

Този ден бурята беше започнала малко по-късно от обикновено. Някъде към 4 след обяд небето почерня от тежки оловни облаци. Заплющя силен буреносен вятър, след секунди спря и от небето се изсипа лавина от едри късове лед. Градушката изпочупи клоните на кестените по булевард “Цар Освободител”, а образувалите се потоци дъждовна вода ги повлякоха към реката. Алеите на Борисовата градина  също представляваха рекички, които бързаха към тинестото корито на Перловската река.

Радослав се прибра мокър до кости. В апартамента цареше мъртва тишина. Единственият звук, който се чуваше, беше звук на течаща вода. В такива силно дъждовни дни олуците често се задръстваха от боклуци и водата преливаше и се изсипваше върху главите на минувачите като студен душ.

Той бързо отиде в спалнята, хвърли мокрите си дрехи и се запъти към банята.  Мокрите дрехи носеше в ръка, за да ги хвърли в коша за пране. Замислен, отвори вратата на банята и замръзна от гледката, която се откри пред очите му. Под душа, с гръб към вратата, стоеше  Мила в цялата си голота. Радослав изпусна приглушен вик на изненада и инстинктивно закри интимните си части с мокрите дрехи, които държеше в ръка. Момичето продължаваше да стои невъзмутимо под водните струи, които при допир с тялото ù се превръщаха в малки блестящи кристални капки и тялото ù грееше като скъпоценен накит, обсипан с брилянти. Радослав стоеше на прага на банята, неспособен да направи каквото и да е движение. Беше парализиран от открилата се пред очите му гледка. Мокрото тяло на Мила, облечено в слънчев загар, го беше напълно хипнотизирало и лишило от сили. Мисълта му  диктуваше незабавно да затвори вратата и да напусне банята, но тялото му, очите и сърцето му нямаха сили да изпълнят заповедта на мозъка. След дълга пауза, през време на която се чуваше само ромонът на течащата вода, Мила се обърна с лице към него, за да изложи пред погледа му другата част на красивото си тяло. Водата се стичаше на тънки струйки по кадифената ù кожа, промъкваше се между настръхналите гърди и продължаваше пътя си по плоския корем към “венериния хълм”. На лицето ù се четеше дяволита усмивка, а в очите ù имаше насмешка и предизвикателство. Когато погледите им се срещнаха, Мила първа намери кураж да заговори. “Харесваш ме, нали?” Думите, произнесени тихичко и с отенък на изкушение, не достигаха до съзнанието на мъжа. Освен зрението му, другите сетива бяха загубили способностите си. Целият беше зрение. Погледът му опипваше и най-малките частици на това красиво моминско тяло, галеше гърдите ù, плъзгаше се по корема и бедрата, отново се взираше в очите ù, пълни с любопитство и хитрост. Чувстваше насмешката в цялото ù поведение, но нямаше сили да тръшне врата след себе си и да избяга от изкушението. Направи крачка към нея, посегна да я докосне и тънките струи вода обляха ръката му. Допира с водата му подейства като електрически удар. “Ти си демон”,  каза Радослав, обърна се и тръшна ядно вратата на банята зад себе си.

Легнал на спалнята, така както беше гол,  Радослав трепереше не само с цялото си тяло, но и мисълта му беше трескава и затънала в борба с тялото.

След малко вратата се открехна и се показа главата на Мила. Косите ù все още бяха мокри, но беше надянала риза, достигаща до средата на бедрата. Ризата беше мокра и лепнеше по тялото ù. Стъпваше по дебелия килим като сърничка, но в погледа ù се четеше решителност и желание. Нямаше нито притеснение, нито момински свян. Пристъпи към леглото и  легна до него на тясното пространство, което оставаше между него и външния ръб на спалнята. Без дума да продума, обви с мокрите си ръце тялото му и зацелува лицето, врата, гърдите. Радослав отблъскваше всичките ù опити да достигне до устните му.  Но топлината на моминското тяло, допирът до гърдите ù и възбудената му мисъл постепенно намалиха съпротивителните му сили. Той я взе в обятията си, покри треперещото тяло на Мила с хиляди целувки и бавно я поведе по пътя на грехопадението.

Над София се беше спуснала теменужена лятна нощ. Прохладен въздух от Витоша нахлуваше през отворените прозорци и се опитваше да разхлади разгорещените им страсти. Под прикритието на нощта, между тях се появи онова чувство, което изпепелява всичко, до което се докосне и което никой не осъзнава в тези първи мигове на опиянение. Първата им любовна нощ остави незаличими следи и в двамата.

Теодора се завърна три дни по-късно. Мила беше  свършила с изпитите и се готвеше да замине за Габрово и оттам за Варна, където щеше да прекара лятото на гости при  една своя състудентка, дъщеря на виден варненски общественик и депутат.

След едно прекрасно лято, новата учебна година започна с много изненади. Д-р Александър Богданов, брат на варненската състудентка и блестящ млад лекар, беше станал жертва на чара на Мила. След  веселите и интересни мигове, прекарани във вилата им на ”Траката”, младежът не можеше да си представи живота без очарователната бъдеща оперна дива. Цялото семейство на  депутата  Богдан Богданов се беше вдигнало, натоварено със скъпи и прескъпи дарове, и беше отишло в Габрово, за да искат ръката на Мила. Никой не беше способен да откаже на такова предложение и през септември двете фамилии и техни близки приятели се събраха в Габрово, за да отпразнуват годежа на младата двойка. Сашо Богданов летеше от щастие и почти всяка събота и неделя прекарваше в София, на гости при годеницата си. Обикновено пътуваше петък през нощта и взимаше вечерния влак в неделя, за да бъде понеделник сутрин в кабинета си.

Мила се радваше на годеничеството си като дете, на което са купили нова интересна играчка. Беше щастлива, когато Сашо пристигаше с най-избрани подаръци за годеницата си и  еднакво се радваше  в неделя вечер, когато го изпращаше на гарата. 

След онази лятна буря, Радослав избягваше да остава насаме с Мила, но и тя сякаш не търсеше повече неговата близост. Отначало това го облекчаваше, но с времето започна да си задава въпроса, защо тя не го забелязваше.  Нима за нея не значеше нищо това, което бяха изживели? Преди бурята Мила винаги беше търсила някаква близост под формата на закачка, на детско боричкане или приятелско заяждане. Сега всичко това беше изчезнало. Младото момиче се държеше вежливо с “батко”, разказваше на “кака и батко”, годеническите си преживявания, главно за местата, където Сашо я водеше в събота и неделя, за подаръците, които ù правеше. Това дразнеше много Радослав, но той  не  го показваше. Стараеше се да не чува всичко, да отива в стаята си под предлог, че е много изморен, когато разказът започваше да става емоционален.

Със съгласието на родителите си, Теодора реши да покани двете фамилии да посрещнат заедно Нова Година в София. Имаха достатъчно спални, за да настанят удобно всички. Когато Радослав научи за решението на съпругата си, не му стана много приятно, но  мълчаливо прие решението ù. Семейството на  годеника бяха трогнати от вниманието и от своя страна поканиха всички заедно да празнуват Великден във Варна, макар че до този празник имаше още много време. 

Подготовката за Нова година беше в разгара си, когато дойде вест от Габрово.  Майка им беше сериозно заболяла и лекарите не можеха да установят диагнозата. Теодора незабавно замина за Габрово, за да доведе майка си. Трябваше да се консултират с лекари-специалисти от “Александровска болница”, където практикуваха светилата на българската медицина. 

 Беше петък, а в събота сутринта, както обикновено, чакаха  годеника. Радослав се прибра от работа изморен, взе душ, облече халата и седна пред камината да почете. Изслуша новините в 20 часа и почувства глад. Слугините имаха свободен ден в събота и още в петък следобяд тръгваха за Вакарел, където живееха семействата им. Радослав беше в кухнята, за  да стопли вечерята. В този момент външната врата се отвори и цялата побеляла от сняг се появи Мила. “Батко, гладна съм, цял ден нищо не съм яла, хайде, води ме някъде да вечеряме.” Въпреки всичко, тя не изоставяше обръщението “батко”. Това спонтанно предложение допадна и на Радослав. Той остави яденето за друг път и тръгнаха да вечерят.

 Навън валеше пухкав сняг. Времето беше меко и много приятно. Наближаваше Нова година и хората пазаруваха. В такива дни магазините работеха до късно и чакаха хората да излязат от работа, за да има алъш вериш. По “Шишман” доста магазини бяха отворени, клиенти влизаха, излизаха, някои с празни ръце, други с малки и големи пакети. В кафенето на ъгъла старците от квартала  играеха табла или домино и сърбаха кафе шербетлия.

Мила и Радослав вървяха под снежната завеса, която се разстилаше бавно над главите им, любувайки се на идиличната зимна картина. Стигнаха до “Граф Игнатиев”, завиха на ляво и след няколко крачки вече бяха в опушената гостилница “Дивите петли”. Седнаха на една маса в дъното до прозореца и си поръчаха суджук на скара, шишчета и каничка червено вино за Радослав. Мила поиска лимонада-газоз, които момчето донесе веднага. Хранеха се бавно с голямо удоволствие, ароматът на печения суджук усилваше допълнително апетита им, а те и без това бяха гладни.

След първата каничка гъсто червено вино от Станимака, което Радослав изпи с голяма наслада, Мила пожела и тя да го опита. След втората последва трета, а след четвъртата си тръгнаха в прекрасно настроение. 

Навън снегът все още се сипеше на едри парцали и трупаше ли, трупаше. В този късен час и при този сняг по улиците почти нямаше хора. Двамата газеха дълбоките преспи, краката им се мокреха, но руйното червено вино не им даваше да чувстват нито студ, нито мокрите си крака. Мила не го оставяше на мира, спираше на всеки десет крачки, обгръщаше със студените си ръце мокрите му коси и се навеждаше, за да го целува. Радослав не се съпротивляваше, даже често пъти той самият я вдигаше във въздуха и пиеше направо от устните ù.

На един дъх изкачиха трите етажа и влизайки в апартамента, Мила го хвана за ръката и повлече към спалнята. Мила се беше отдала в прегръдките му и единственото, което чуваше в опиянението си беше  “искам те”. След тази бурна нощ, изморени и опиянени от страст, желание и вино, двамата заспаха, едва когато слънцето се мъчеше да пробие през сивия небесен свод. Радослав се събуди от далечен звън. Навярно някой звънеше у съседите. Погледна часовника на нощното шкафче, минаваше 10. Звънецът се чуваше все по-силно и по-силно. Някой звънеше упорито. Мила спеше дълбоко, разпилените по възглавницата коси изглеждаха като ореол над образа на светица. При всяко вдишване гърдите ù се повдигаха и зовяха за ласка. Тревожна мисъл за миг разкъса заспалия мозък на младия мъж. Нали очакваха пристигането на Сашо, може би той звънеше така упорито. Беше очакван и по това време на деня домакините отдавна трябваше да бъдат на крака. Радослав грабна Мила и на ръце я отнесе към нейната стая, разхвърля леглото ù, мушна я под дебелия юрган, пренесе дрехите ù в нейната стая, огледа салона и антрето и се насочи към входната врата по пижама. Звънецът продължаваше да звъни на пожар. Радослав отвори вратата и със сънено лице посрещна госта.

Мила продължаваше да спи, когато годеникът ù я събуди с нежна целувка по челото.