РОДЪТ (Кратка хроника на един тракийски род) част четвърта

***

  През 1906 година предстояло на малкия брат Михал да иде в казарма. Най-старите преселници от Ипчелий казвали за момъка, че много приличал на прадядо си Михал (Дели Михал) - бил му „одрал кожата“. А и по нрав момъкът напомнял на едновремешните бабаити. Буен бил, та се побоявали от него другите ергени, особено когато проблясвала хладина в синьо-зелените му очи. Ала ласкави били тези очи към децата и момите. Една ли мома се надявала всяка привечер Михал вода да ù напие на кладенеца сред село.

  Повече с овцете ходел Михал, но все спретнато и гиздаво се носел. И винаги по къра с пушка берданка бил – че разпри с чобани от околните села, с крадци на добитък и с какви ли не хайдуци може да му се случат по нощните доби. Обичал Михал много овцете си и те му се отблагодарявали с най-хубавата вълна, най-гъстото мляко и с най-ваклите агнета. Имал Михал и един коч, прочут между всички овчари, виторог и непобедим в борбите между кочовете. Като куче пазел стадото кочът Ваклю. И обичал често край стопанина си да върви, в гегата му рогата си да чеше, от ръцете му къшеи хляб да взема. Обичал стадото си Михал, но от всичко най-обичал конете. А и какъв ездач бил! Всички помнели надпрепускването на момците-пряварници към дома на младоженката по време на сватбата на най-добрия му приятел. Право към портата препускал Михал и късно видял, че напречната греда е много ниска и само конят без ездач може да мине под нея. Мигом се извил Михал и чак под корема на коня прилепнал. Влетели в двора, слети в едно кон и ездач, а там пак наперено се вдигнал в седлото момъкът. Одобрително загълчали хората наоколо. Не случайно военната комисия определила Михал за конната гвардия – чак в София, на княза да служи.

  В оная фатална нощ Михал отрано заредил берданката си. Чули били другарите му, че опанските чобани се канят да навлязат в спорната мера до Тракийската кория. Ще има пак разправия за тази мера.

Тиха и звездна августовска нощ била. Замислил се Михал за предстоящата казарма, за раздялата с близките си, с другарите, с момите и седенките, с кротките овце, които сега тихо хрупкат тревица край него. Добре, че там, в далечната София, коне няма да му липсват - нали е в конната гвардия. Ще им покаже той на шопите как се язди в равна Тракия.

Сгънал калпака си Михал, поставил го върху дулото на пушката, подпрял се на мекия астраган с ръце и гърди. Прав искал да си почине, че зорко трябва тази нощ да бди. Завъртял се край него кочът Ваклю, зачесъл рога в берданката. Зла орисница единия рог на коча в спусъка вкарала. Тряснал изстрел... И ето, лежи Михал на топлата земя, гледа звездите и светлината в синьо-зелените му очи бавно гасне...

  След смъртта на Михал, баба Тонка, майка му, не изтраяла дълго. Все занесена ходела, все с него разговаряла, все ядене на трапезата му заделяла и нощем често я чували накрай село да вика към тъмния кър:

- Михале... Михале... Ела си дома, сине! Ела си, мама!

Но не идва Михал ни тая нощ, ни друга нощ... И така две години, докато майката сама отиде оттатък, при него, при милия син...

  Къде си, Костадине, тъжни цигуларю? Ела и свири, Костадине, жални песни запей! Посрещай милите душици, идват при теб да бъдете винаги заедно. И чернооката гъркиня, и милите баща и майчица, и свидните братя, и невеста Тонка, и левентът Михал, твоят син – всички сте заедно вече, без ревност и обида – там при тебе, където божията благодат пречиства и избистря земните чувства и страсти. Плачи с чисти сълзи, Костадине, плачи... а после изтрий сълзата и дай весела свирня! След смъртта сватби се задават. Така е наредено в човешкия живот – радост сменя скръб и скръб сменя радост. Защото това е земното битие на човека – скръб и радост в едно примесени. И в него все трябва да има една цигулка или пък едно щурче да пее. Ако няма песен – и радостта, и скръбта могат да погубят човека.

***

  Наскоро след смъртта на баба Тонка се задомяват двете сестри Карамфила и Динка. Отдавна обикаля двора на Христо приятелят му Боню Тюфекчията, с когото бяха заедно в Преображенското въстание. Видя се вече, това често гостуване не е само заради приятелството – очите на Боню търсят повече да зърнат Карамфила, а и тя не крие от брат си, че харесва другаря му. Реши Христо, че няма какво да се чака – излязъл е късметът на Карамфила и че траурът по майка Тонка не бива да е пречка за нечие щастие. През есента на 1908 г. вдигнаха сватбата. Христо дари на младото семейство нива 5 декара – смени една своя нива с човек от Странско, домазет в Тракия.

На следващата есен – нова сватба. Омъжи се и Динка, тук в село Тракия, на добро място. Нейният мъж, Груди Цветков, е от небогато, но работливо и уважавано семейство.

  Останаха в старата бащина къща Христо с жена си и малките Костадин и Тонка. Костадин изкара вече първо отделение. На Христо му се иска да изучи единствения син, но вижда – момчето го тегли повече към нивите и добитъка, с конете и воловете повече се заиграва, отколкото с момчешки игри. Все им чисти, реши ги с големия костен гребен. Не може да отрече Христо, че малкият има най-голяма заслуга за хубавия вид на добитъка – двата чифта волове блестят като бели гълъби, а кобилата и конят пламтят като излъскан бакър. Ех, не само учени хора трябват на тази земя, трябват и добри земеделци, и добри пастири, и добри работници. Дай боже, Костадин да е добър стопанин, в здрави и работни ръце да остане дома на Христакиеви.

  Топла, септемврийска вечер на 1911 година. Христо е седнал на сайванта, дето е хладина. Току-що е нахранил добитъка и сега е времето да отдъхне и да прочете на светлината на газеничето последните вестници, които е взел от кмета. Обича Христо да знае какво става извън селото, пък и по-далеч, вън от Царството. Обича много и самото четене. Ех, каква магия има в писаното слово – някъде далеч от тебе, някой е изрекъл мислите си и ти сега разговаряш с него. Завижда Христо на учените хора и много ги почита. Не можа той дълго да ходи на училище – само четирите отделения на селското школо изкара и трябваше да замести починалия си баща в осиротелия дом. Дано някой в рода има късмет повече да се изучи, ако не децата му, то децата на някой от братята му. Това благоговеене към учението вечно ще живее в него. Затова и често взема книги от даскала и вестници от кмета. Няма кой знае колко грамотни хора в глухото село Тракия и затова Христо го смятат за много начетен и знаещ. От него акъл вземат и по-стари хора, него за съвет го търсят при всякакви спорове, при житейски неволи и премеждия. Нали чете книги – знае той как по широкия свят се справят хората, та и ний да вземем от техния опит.

  Зачете се тая вечер Христо в последните новини около земеделските работи. Ето – това е право, трябва селяните сдружено да живеят, в съюз за взаимна подкрепа да бъдат. Тук в село трябва да се направи такава дружба, както пишат, че има в много краища на България, а не като създадената в 1909 г. от Киро Байков групичка земеделци, в която и той, Христаки, влизаше, но която нищо особено не направи за хала на селото. И умни са думите на Цанко Церковски, на Димитър Драгиев, на Янко Забунов, на младия сегашен председател на Земеделския съюз Александър Стамболийски, който в хода на годините ще стане неоспорим авторитет и кумир на Христаки. Зачита се и в интересните писания на Димитър Благоев, на Янко Сакъзов, но все нещо от тях не достига до дълбоките кътчета на селската му душа. Малко по-встрани са селяните за тези умни инак люде, а селската маса е четирите пети от народа на България. Вижда Христо хубавото в социализма, не е да кажеш, че няма хич правда в идеите му, но на селянина друго му трябва. Дай му на него справедлив дял от земята, дай му помощ да си вземе по-нов земеделски инвентар, дай му земеделска наука и училища, пък тогаз гледай как работи, пък и на държавата ще се отблагодари за помощта. Ще трябва да поговори Христо с добрите стопани в Тракия, до града да отскочи – да видят как стоят нещата със Съюза и тук в село да се включат към земеделското движение. Миналата седмица идва насам от Стара Загора адвокатът-земеделец Баню Канев и им поговори за създаване на земеделска кредитна кооперация. Ето това ще е нужно на тракийци. Овреме трябва да се мисли за тези неща, че току-виж времето те изпревари и други изненади ти поднесе. Ей го на – пак за предстояща война пророкуват във вестниците. Лошо зло, беда е войната, но пък как да не помогнеш на брата-роб, дето е оттатък, в Турско. Та нали там е бащина и дядова родна земя. Вижда се – иде войната, ами да се стягаме здравата и за всичко да мислим, та силни да я посрещнем. В столицата трябва да мислят за тия неща, дано управниците на Царството се покажат като добри стопани на държавата.

  През тази 1911 година и началото на 1912 в село Тракия мощно нахлу земеделската идея Симпатизанти на Съюза, оглавяван от Стамболийски, бяха повечето от жителите на селото. Към пролетта на 1912 обаче всичко друго, освен предстоящата война, мина назад. Почнаха мобилизация, свикваха отслужилите набори. Един ден извикаха на военна комисия в Стара Загора и неотслужилите като Христо. На България ù беше нужна голяма и силна армия за осъществявяне на вековни национални идеали.

Христо е зачислен в санитарна команда в трета дружина на Тунджанската дивизия. На 5 октомври 1912 година започва войната.

  Със санитарната команда Христо стига до Булаир. Нагледа се на рани, кръв и смърт. Научи много за страданията на тялото и как да облекчава болките и раните на плътта. Направи той и един жизнен извод – най-леко ранените най-много врява вдигат, най-много охкат и пъшкат, най-много за себе си се грижат. И него самия закачи с наточената коса черната смърт, само че криво се беше нацелила. Размина се на Христо срещата със „сладката и медената“ само с едно раняване.

Дружината тогава атакуваше противниковата позиция. Христо превързваше край купа сено ранен боец-земляк от близкото до Тракия село Ловец. Турските оръдия и картечи отблъснаха дружината. Христо видя край себе си отстъпващите наши войници. Но раненият земляк е в безсъзнание. Опитва се с него пълзешком да отстъпи след нашите. Изведнъж оглушава от светкавица и трясък. Завърта се всичко пред него и потъва Христо в тъмнина. Когато се свести, си помисли, че е без крака. Опипа ги – там са, но не се движат. Примъкна се до купата сено, като драскаше с ръце по коравото стърнище и дърпаше със себе си ранения земляк. Чу му се наблизо говор, трепна сърцето му, ослуша се – турска реч... С мъка се напъха заедно с ранения в сеното. Затаи дъх. Край купата минаваха турски аскери.

„Плен... каква ли ще бъде съдбата на пленените българи и какво ще стане със семейството в Тракия, ще ги види ли някога пак. Боже, запази ме, съхрани ме тоя път! - молеше се не толкоз уповаващият се на бога в други случаи Христо – Няма живот за мене в плен. Каквото и да става, няма да се показвам. Стискай зъби, душо, дръж се! Нашите пак ще се върнат, не може да не се върнат. И друг път е имало отстъпление и пак е имало нова българска атака. Я докъде сме стигнали, чак до Булаир. Ще дойдат, ще дойдат нашите...“

На другия ден българската дружина отхвърля турците обратно назад. Намират Христо и ранения му земляк в купата сено и двамата в безсъзнание. След това в лазарет, после в болница в Стара Загора. Спасяват не само живота на Христо, а и краката му. Е вярно, единият крак остава трудноподвижен, „сакат“ за цял живот с неизвадени парчета от шрапнела в него.

  Приключва войната за Христо, връща се в Тракия, с бастун и с медал за воинска доблест. Другият дар от войната ще дойде после – верен другар за цял живот, оживелият Стамо, тежко раненият земляк от село Ловец.

В другите войни – втората Балканска, когато се скараха съюзниците и в Световната, Христо не отива на фронта – вече е военен инвалид. Братята Димитър, Георги и Иван са по фронтовете, но, слава богу, всички се връщат живи и здрави.