Рошави Мисли

разказ

Упътване: Подобно на истински мисли, не очаквайте тук да откриете някаква последователност. Човек не може да организира за какво трябва да мисли – той просто го прави. В главата му изскачат всякакви мисли, които може дори да не са свързани със същинският въпрос.

 В един или друг момент в живота си, човек изпада в такава ситуация, в която си мисли:

“Къде сгреших?” или “Какво не ми е наред?”.

На вас не знам какво не ви е наред. Това си е ваш проблем, който не ме засяга. Нали я знам оная приказка – “Любопитството убило котката”.

 Дайте обаче да ви кажа на мен какво не ми е наред.

 Да, ето, вижте ме – аз съм на петнайсет години и съм в осми клас. Косата ми е тъмнокафяв ужас от букли, къдрици, вълни и перушина; веждите ми са изскубани по такъв начин, че едната е тънка и дълга, а другата – къса и дебела; спиралата ми се е разтекла около очите и приликата ми с панда е удивителна. Един от проблемът на спиралите, ако не са водоустойчиви е, че се разтичат като завали дъжд, или се разплачеш или забравиш да си изтриеш грима, легнеш си и на другата сутрин отиваш да си миеш лицето, след което оставяш такива следи по бялата хавлиена кърпа, все едно коминочистач се е обърсал о нея.

 Да не говорим за дънките ми – талията им е ниска и ми гарантира изстиване на бъбреците или яйчниците. А пиърсинга на ушите – това е друга история.

 Обаче проблема не е в спиралата или в дънките.

 Проблема се съдържа в това, че мисля прекалено много.

 Като казвам това, се сещам за онази история: “Една гъска мислила, мислила и накрая пукнала”. Сега обаче, като се замисля, май не беше гъска, ами патка. И чудно как точно е пукнала? Сигурно от много мислене кръвта е нахлула в главата й, предизвиквайки ненормално натоварване и издуване, при което мозъкът й е експлодирал, тя е издала едно звучно “Пук!” и след това от нея са направили гъши/патешки пастет.

 Ъгх, гадост.

 Ето на, от много мислене сега няма да вкуся пастет цяла седмица.

 Но не става въпрос само за това. Предполагам случвало ви се е в дългите часове на нощта да се въртите в леглото си, да гризкате калъфката на възглавницата, я от възбуда, я от тревога, и сте се усуквали в чаршафите до задушаване. Толково усилено мислите, че кръвта пулсира в ушите ви, кършите нервно ръце и имате чувството, че направо не можете да си намерите място, ако не измислите най-накрая цялата тази работа.

 Чакай, какво? За какво толкова мисля аз ли? Я стига, не споменах ли, че съм на 15? В този случай, за какво би могъл да мисли нон-стоп един пубер? Разбира се, че за глупости.

 Вместо да ни вълнуват теми като Световният мир, Човешките права и Линейните Уравнения с Две Неизвестни, ние, самовлюбените тинейджъри, се тревожим за жизненоважни неща като гаджета, купони, музика, дрешки, хай-технологии и пъпки по лицето с размери на малки държави… Такива ми ти работи.

 Да не говорим, че аз съм същество от женски пол, а всеки знае, че жените мислят и с двете половини на мозъка си. Следователно при нас мисловните проблеми са двойно повече… Кофти тръпка. Обзалагам се, че повечето жени умират от злокачествени тумори на мозъка, причинени от много мислене.

 Да не ви разправям, че понякога направо се ужасявам от нещата, които ми идват наум.

 Например докато вечеряме и поддържам неангажиращ разговор със семейството ми, никой не забелязва, че мисля за немислими неща. По време на една подобна вечеря просто осъзнах, че мога да мисля за каквото и да е, без никой да разбере какво става. Нарочно си представих как едно пиано пада от 11 етаж и размазва на пихтия математичката, а после я прегазва пиян шофьор и накрая едни бездомни кучета изяждат остатъците от нея. (Фантазията ми беше толкова реалистична, че на другия ден, когато отидох на училище и я видях в коридора, зяпнах от изумление, че изглежда толкова здрава.) После си поиграх да си представям зеленоокия красавец от съседния клас чисто гол. Май никой не забеляза. Странна работа, седиш си най-невинно, похапваш си картофено пюре до малката си сестричка, а в главата ти се въртят неща, които само най-долните типове биха си помислили. Отначало е малко притеснително, но се свиква и става голям майтап.

 За нещастие, не всичките ми мисли са толкова забавни.

 Не съм много силна по фактите, но ми се струва, че Айнщайн или Шекспир - или някой друг сходен мозък - е казал, че когато на човек му е най-гот, Съдбата се промъква зад гърба му с тежък и тъп предмет в ръка.

  Какво би трябвало да си мисли един ученик за бъдещето, имайки предвид абсурдната образователна система в днешно време? Не, това не е подвеждащ въпрос. Става дума за това, че учителите не са като онези даскали през трийсетте и четиридесетте години. Е, вярно, тези в днешно време нямат пръчки, с които да налагат четирибуквието и егото на учениците, но освен тях, нямат и онзи плам, с който някога учителите са преподавали на учениците, желанието им да ги научат истински на нещо ново, на нещо интересно, което няма да назубрят просто за оценката, а за да го носят в себе си и по-късно и да го използват, когато им потрябва.

 Ще попитате – това какво общо има с мъките на мисленето?

 Тъкмо щях да стигна дотам!

 През дългите часове на нощта, докато гриза калъфката на възглавницата и се усуквам в чаршафите, си мисля най-вече за бъдещето. Със сигурност знам, че не Шекспир или друг сходен мозък, ами именно Айнщайн е казал да не мислим за бъдещето, понеже то идва достатъчно бързо. И да ви кажа честно, човека си е прав.

 Времето лети толкова бързо, и само за един ден се случват толкова неща, че в мислите ми непрекъснато изникват тревожни въпроси като “Какво ще стане утре, ами след месец, ами догодина? Какво ще правя, къде ще бъда… с кого?”. Струва ми се, че ако бях по-организирана и целенасочена, нямаше да се притеснявам толкова, защото щях да имам определен план и цел в живота и спретнат списък, с нещата, които трябва да направя стъпка по стъпка. Щях да знам, че всеки петък съм на уроци по плетене, в събота и неделя сутринта на фитнес, всяка сряда на кафе с приятели, и всеки вторник и четвъртък – основно почистване на стаята.

 Но ето че не съм такава. Аз съм емоционална, импулсивна, решавам на мига. Случва се сутрин да се събудя и да си кажа “Трябва ми почивка – никакви емоции днес, дано денят ми да мине нормално”, но само за четири часа ще успея да свърша неща, които повечето хора не могат да се наканят да свършат за четири месеца: да се запозная с нови хора и да завържа нови приятелства , да си пробия нова дупка на ухото, съвсем импулсивно да реша да отскоча до центъра на града, въпреки че живея адски далеч от него, за да си купя някаква книга, каквато и да е, а после да отида на урок по тенис, защо не, само за да видя за какво става въпрос, нищо че мразя спорта.

 Може би защото не знам какво ще му хрумне на болният ми мозък в следващият момент, бъдещето толкова много ме тревожи и вълнува едновременно.

 Случва се да легна на пода в стаята ми, да забия поглед в ненормално белият таван, и да се отдам на размисли. Е, нищо философско от сорта на “С каква цел съществува човечеството”. (Макар че ако има причина хората да живеят, то това е любовта, според мен!). Отначало просто се опитвам да разсъждавам логично и да преценявам нещата реално. Аз съм тук, за да стигна там, трябва да направя това и това… Или, щом съм такава, най-вероятно е след толкова и толкова време да се окажа ето там… Накрая просто започвам да си фантазирам. За нищо особено, просто за един по-добър живот. Не съм много наясно каква е била България преди аз да се родя, но доколкото съм слушала, мисля че ни е било хубаво през социализма. Но какво знам аз? След години в България навярно ще има прекрасни пътища, ослепителни сгради, много и лъскави коли, умни и елегантни хора, но дали ще живеят в нея българи?

 Още около четири години ми остават от детството. Честно казано, никак не ми се пораства. Къде го Питър Пан, когато ти трябва бягство към вълшебна страна, в която живеят русалки и пирати и никога не порастваш? Сигурно пак задява англичанки…

 Ами аз? На мен какво ми е? По-хубава съм от англичанките. В интерес на истината всяка българка е по-красива от която и да е англичанка.

 Всеки човек иска някакво магическо решение на проблемите си. Аз знам решението на моите проблеми, но ми трябва магия, за да го постигна.

 Говоря за онзи ключ, който задвижва мислите ми. Понякога просто ми се иска някъде в съзнанието ми да протегна ръка и да изключа проклетото нещо. Но не мога.

 А вие можете ли?