За желанията и ударите, които сърцето пропуска

Утрото ме посрещна в мисли за теб, още преди да отворя очите си.

Днес ще пиша за теб (може би). За сутрешно-сънените ти очи; за раздразнението ти от предишната вечер; главоболието от препиването и неспането; за счупените столове, думи, разочарования, както, и за глада, който изпитваш.

Тих бяс и малка ходеща агресия

А може би ще пиша за себе си. За рошавите си сутрешни коси, вързани в небрежен кок.

За широката спортна дънкова рокля, с която бях облечена и за маратонките, и за забързаната ми сутрин.

За разпиляното, което и днес преобладаваше.

За очите събрали лъчите на слънцето и за душата носеща ветрове, и бури (после защо ураганите носели женски имена?!)

Може би ще пиша за това как изобщо не обичаш комплиментите, но пък определено си заслужаваш такива и то не само, защото си красива.

Пролетно-есенно ми е, но в никакъв случай зимно.

Не обичам зимата. Красива е, когато вали сняг и я гледаш от прозореца, но е студена, и сковава сърцето и душата.

Пролетно-есенна си, но и като лято гореща.

Събрала си в себе си слънце и дъжд, и ветрове; планински въздух, морски бриз и люляково ухание на дълги, топли, бурни нощи с неясен край, и всичко вали от теб, създавайки усещането за... именно онова усещане за спокойствие и свежест, което чувстваш, когато си у дома, опънала крака на дивана, и мачкаща котака, който бута мокър нос за целуване.

Дъждът потропва в някакъв свой си ритъм по стъклата, носещ неистово желание за нежност, докосване и Ти.

Целува ми се с теб, насред прясно окосена поляна.

Не знам защо дъждът винаги ме кара да мисля за току що окосена трева; за това как мирише и за свежестта, която носи.

За боси крака, които ходят по нея, сякаш стъпват по килим.

За росата рано сутрин, събрала нежността на света (или твоята, или пък моята).

Пролетно-есенна си, а когато си лято.. си желанието да ходя боса по нагорещения пясък, без да мисля дали ще се изгоря.

Утрото ме посреща с повече мисли за теб, отколкото за мен, но и нощта не беше по - различна.

И докато същото това утро ме посреща в безсъние, ти най - вероятно все още спиш.

Бих ти разказала за сънно разпилените коси и за очите събрали цвета на изгрева.

Бих ти разказала за книгата, която ме вдъхновява; песента, която ме натъжава и филмът, който ме кара да притая дъх (все присъщи за мен неща).

Бих ти разказала за детството си и как до късно играехме на стражари, и апаши и на свой ред бих те попитала за твоето.

Бих те държала будна цяла нощ, само и само, за да слушам гласа ти; за да ти разкажа за страховете си, и да притихна след това в очите ти.

Бих ти разказала и защо обичам да спя от външната страна...

И още много неща бих, но се спрях, защото "изведнъж разбрах, че всъщност изобщо не държа да спя от външната страна на леглото. Дотогава, докато спя от вътрешната страна на ръцете ти..." , Не свикнах да те няма