(По действителен случай)

В прохладната понеделник-сутрин тръгваме със сина ми Майки, хванати за ръце, на път за село. Той бърборещ весело, развълнуван от предстоящите две седмици при баба заедно с братовчедка си Алекс. Аз - избухваща в кашлица при всеки опит да си поема малко повече въздух.

- Майки, миличък, да постегнем малко крачка! Ако изпуснем този автобус, ще изпуснем и маршрутката – подканвам го аз.

Това обаче сериозно го притесни.

- Виж, миличък, притеснението не е добър помощник. То може само да те обърка повече. Знаеш ли какво казва Библията за това? - питам и без да дочакам отговор, продължавам:

- Всяка наша грижа, проблем, всичко, което ни притеснява можем да предадем на нашия Господ – перефразирам аз 1-во Петрово 5:7, - понеже Той е добър и се грижи за нас.

Разсъждаваме двамата известно време върху този стих.

- И как мога да му дам притеснението си? – заинтересува се Майки.

- Ами, ще помолим Господа, Той с Неговата сила и власт да ни помогне в нашата ситуация, а после ще направим, каквото можем от наша страна.

- Не разбирам защо трябва да бързаме, след като Бог ще ни помогне? – погледът му се оживи и се виждаше как трескаво търси отговори.

- Именно защото Бог ще ни помогне, а няма да прави всичко вместо нас. Всъщност ние трябва да ПРАВИМ нещо, за да има в какво Бог да ни помага – усмихвам се аз. Разбирането на тази простичка истина ми беше взело години, а синът ми расте с нея.

– Виж разликата: Ако само бързаме и не искаме Бог да ни помага – може и да не успеем да хванем автобуса. Тогава вероятно ще се ядосаме и ще се разстроим, и ще изгубим доста време – понеже разчитаме само на нашите възможности.

Ако се помолим и побързаме, има по-голяма вероятност да хванем автобуса, но дори и да го изпуснем, ще продължим да очакваме Бог да се намеси или да ни насочи така, че в крайна сметка да пристигнем навреме – понеже в този случай разчитаме на Него, а не на нашите усилия.

За над двайсет години ходене с Господа имам богат арсенал от такива истории, спирам се само на една от тях, за по-ясен пример. След това го подканвам:

- Нали знаеш, че може да се молиш по всяко време и на всяко място. За всяко нещо с молитва и молба, може да изказваш исканията си на Бога с благодарение.

Докато обсъждаме последното, което всъщност са си части от Ефесяни 6:18 и Филипяни 4:6, пристигаме на спирката навреме. Майки ме прегръща и казва:

- Искам сега да се помоля за теб, за да оздравееш.

Кимам утвърдително, а той веднага започва:

- Господи, много те моля... Аз знам, че ти ще го направиш, благодаря Ти! Амин! – съгласяваме се заедно в единство и автобусът пристига.

Сядаме един до друг, а синът ми потъва в мълчание. Изчаквам го да заговори пръв:

- Мамо, нали каза, че може да искаме от Бога всичко, по всяко време. Аз обаче не знам какво да поискам сега. Имам си родители, братя, имам приятели. Вие ме обичате, грижите се за мен и ми купувате това, което ми трябва. Тогава какво да поискам от Господа?

Да, и на мен веднага ми мина през ума да кажа, „е, не е задължително да искаш нещо“, но като малко по-зрял човек вече, задържам устата си и се вглеждам в сина си. В погледа му има очакване – очакване да получи нещо от Бога. Замълчавам за кратко, за да поискам аз нещо от Господа – мъдрост. Слизаме от автобуса, вече със сигурност имаме достатъчно време на разположение. Тръгваме бавно.

- Знаеш ли, Майки, ти си в началото на твоя път на земята. Може би, ще е добре, ако поискаш от Господа да ходиш в Неговите пътища през целия си живот. Да ти дава сила, да те води, да ти помага...

- Разбрах! – кратко ме прекъсва той и още докато пресичаме булеварда, започва:

- Господи, моля те да ме научиш...

В следващите минути вървейки, изливаше сърцето си в молитва. Молеше се за бъдещето си. Аз се съгласявах само с „амин“, а когато свърши, сложих ръката си на главата му и вдъхновена от Святия Дух казах:

- Господи, моля те, постави огнен меч около сина ми, така че да не се отклонява нито наляво, нито надясно, но да ходи в пътя Ти. Амин.

Пристигаме на началната спирка на маршрутката. След кратко мълчание почти едновременно казваме:

- Мамо, когато се помоли за мен, нещо се взриви тук – и Майки посочва към гърдите си – и усетих една топлина!

- Майки, виж! – казвам аз и си поемам дълбоко дъх, после отново и отново. – Мога да дишам свободно! Бог ме излекува!

Прегръщаме се и сърцата ни преливат от благодарност, радост и мир. 

Мисля си, „така ми се иска да мога да прегърна и Теб, Господи“.

- Където двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях – думите на Господ Исус отекнаха в сърцето ми (Матей 18:20).

Почти със сигурност мога да кажа, че в този момент усетих Неговата прегръдка!

София,
25.06.2015 г.