Седя на края на кея и гледам морето - водата е толкова мрачна, че дори отражението на Луната не смекчава тъмнината ù. Чудя се дали, ако скоча, някой ще забележи, дали някой ще тръгне след мен, дали ще се опита да ме спаси? Правя крачна напред - губя сълза... Поглеждам надолу, а там сякаш някой ме вика... Обръщам се - няма никой... отново пада сълза. Поглеждам нагоре небето, а там светят звезди - хиляди малки планети, красиви, неземни, далечни... Ще ги стигна ли някога, питам се - и пак раздяла със сълза. Поглеждам последно морето - то все тъй е мрачно и тихо... Решавам, избирам, умирам - душата ми вече е пепел...