САМА

            Галя коленичи на пода, опря лактите си о матрака на спалнята, разгърна малкия си молитвеник и зачете. Сияещият образ на Света Богородица я гледаше мълчаливо. Сякаш Исусовата майка единствена разбираше мъката ù.

            Прехвърлилата вече 35-те жена бе омъжена от десет години, а още си нямаше рожбица.

            Най-напред това желание бе породено от силния копнеж на съпруга ù Иво. После то се превърна в необходимост… А сега, сега вече е идея-фикс. Тя никога не бе си и помисляла, че ще попадне в статистиката на стерилните семейства, но… но докато за едни  е само статистика, то за други е болка. Ее – ех! Само тя си знае колко мъка има в сърцето ù и колко сълзи е изплакала…

            Мъдра и състрадателна по природа, самотната жена често се питаше как така на едни хора Бог дава деца, а те не ги искат и правят аборти или захвърлят тези невинни човешки създания като нещо ненужно в детски дом и най-страшното – на улицата, оставяйки ги съвсем, съвсем беззащитни в лапите на жестокия звяр – света. И ако не беше подкрепата, закрилата и милостта на Бог, който изпраща добри хора да се грижат за тях… А някои нямат дори този късмет… Защо? Защо на такива Бог дава… А тя, която толкова много иска детенце, е лишена от тази радост и отговорност.

            Галя въздъхна тежко.

            Сигурно Бог си има своите основания…

            Най-напред Иво я успокояваше, че ще си осиновят и сърцето ù се изпълваше с надежда. Но в следващия момент той представи нещата така:

-          Или мое, или никакво! Щом нямаме, значи такава ни е съдбата.

Съпругата най-напред се стъписа от тази сурова категоричност. После дълго протестира в себе си и пред него срещу този неоправдан според нея страх, че може детето да се окаже болно или да е някой неблагодарник…

-          Ами ако е наше и имаме същите проблеми… Тогава? …

-          Това е различно – отговаряше ù той.

- И има толкова нещастни деца, които биха дали всичко на света, само за да имат родители, които да ги обичат… - продължаваше да настоява тя.

Но тези чести и еднакви спорове не водеха до нищо.

“Или наше, или никакво” отекваше в главата ù и тя плачеше безутешна в мъката си, когато остане сама и няма кой да види сълзите ù. Освен Богородица.

- Защо не си вземате поне за празниците по едно сираче? – посъветва я нейна приятелка.

- Опитай! – казваше ù друга – у нас вече се предлагат възможности бездетни да стават приемни родители…

“Да! Но те си имат деца…” мислеше си Галя.

Въображаемото дете, което биха могли да отгледат с Иво, все повече занимаваше съзнанието ù и изпълни сърцето ù с неоправдано очакване, че все пак той може и да се съгласи на някой от тези варианти. Това я изпълни с такава нераздадена обич и нежност. Представи си дори, че отиват с него по съответните институции, преговарят и подписват купчини документи… И все ù се явяваше един и същ сън.

Тя е в един детски дом, наобиколили са я дечица, протягат към нея ръчички и я укоряват едно през друго.

-          Защо не искаш да ме вземеш?

-          Защо не искаш да ми бъдеш майка?

-          Защо не искаш

-          Защо…

-          Защо…

-          Защо…

Събуждаше се, плувнала в пот и сълзи, и трепереше.

В тия мигове се връщаше и един натрапчив спомен, разговор с нейно бивше гадже.

“Трябва да я пробваш една жена дали става или не става и ако не става… Ако не може да ми роди дете…

А тя “не става” значи.

“Но и аз съм човешко същество със същите нужди, чувства и емоции…” утешаваше се.

И пак разговаряше с Иво. И пак… Но той бе непреклонен с неговите “железни доводи”.

Няколко пъти опита и да му припомни старите обещания.

Отговорът бе все същият. Или най-малко:

-          Неспособна си да ми родиш дете!

Това постепенно я хвърли в тихо отчаяние. Само тя си знаеше как сърцето ù се къса от мъка, когато наскоро омъжили се нейни приятелки раждаха, когато колежката ù роди второто си дете… Само тя си знаеше…

С Иво обиколиха много лекари, лечители и гледачки; опитаха какво ли не. Но всеки път им вземаха парите и всеки път им казваха едно и също:

- Ще има! Няма място за тревога.

Но няма. Няма...

Да не говорим в каква ярост изпадаше Галя, когато видеше как някоя майка безмилостно бие детето си заради някаква дреболия, забравила сякаш, че без него не би представлявала нищо. Направо ù идеше да разкъса такава жена. “Че това майка ли е, Боже Господи…” После изпадаше в умиление към бедното или непослушно дете и се молеше в себе си “та то все пак е само дете. Защо го бие? Само да си имам детенце, Боже, моля Те, никога не ми позволявай да вдигна ръка срещу него… Само които си го нямат, само те знаят колко би била скъпа усмивката му за тях…”

А случеше ли ù се да сподели това с някого, отговаряха ù с насмешка:

- Ти чакай само да го завъдиш… Друга песен ще пееш тогава!

Ама, че хора! Нищо не разбират.

И как да го разберат…

Често съпругата на Иво тайно от него раздаваше дрехите си, дори последните си пари за децата от някой детски дом или на просещите на улицата хлапета и си мислеше: ”Ее-х, поне половината от това, което давам, да можеше да достигне поне до едно сираче, бедно дете или дете-инвалид…”

Но драмата ù сякаш се задълбочаваше, когато непрекъснато се сблъскваше с жестоката несправедливост на света, в който зрели хора трупат печалби и богатства за сметка на нещастните деца, като демонстрират милосърдие…

Само преди седмица за Коледа позвъниха от някаква фондация да искат дрехи и пари, заявявайки ù безсрамно в очите:

-          40% е за фондацията, 40% за посредника, събиращ помощите и 20% за децата.

-          А телефон и адрес ще ми дадете ли? – попита Галя

-  Не е нужно да ви даваме, госпожо! Намира се на ул. “...” Дъщеря ми е адвокат и това е кантората ù… Скоро ще получим и лиценз… и т. н. и т. н.

Галя не си направи и труда да ги слуша повече. Ясно…

Само няколко дни след това видя едната от тези агентки на мнимата фондация, обута в нейните дънки, онези зелените, дето трябваше да ги носи някое сираче…

Но въпреки всичко бездетната жена продължаваше да съветва своите приятелки да не отказват помощ на сираче. И сърцето ù се късаше от мъка при вида на безмилостните майки, които пращат децата си на студа да просят по цели дни, а самите те как щипят бебетата си, за да плачат, за да може хората да ги съжаляват, че уж е от глад…

Докато ходеше на работа, тя сякаш забравяше, че няма дете, но сега… И безработна, и бездетна…” Без...” Колко е грозно, когато се прибираш у дома и е пусто, и няма кой да изтича по коридора да се втурне към теб с боси крачета и лице, оцапано в шоколад, да се хвърли на врата ти и през смях да ти каже:

-          Здравей, мамо! Носиш ли ми дъвка?

“Мамо!” Колко жадувана дума.

Понякога тя си мислеше, че това може и да е страх или наказание от предишен живот и сигурно е вече време да се примири. Но как? Когато те заплашва доживотна самота…  А може би Божият промисъл е друг.

Тя бе напълно наясно, че с напредването на възрастта шансовете ù за рожбица стават все по-малки. И няма да закъснее денят, когато след дългото лутане, заблуда и умора, ще повдигне очите си, ще се озърне и ще разбере, че е САМА. Често се оприличаваше на безплодната смокиня от Евангелието, която Иисус наказал да изсъхне, задето не го е нахранила с плодовете си. Защо ли и тя не изсъхне като нея…

Застанала пред образа на Богородица, самотницата усети, че съзнанието ù е поело в друга посока. Затвори молитвеничето и въздъхна тежко. Две големи сълзи се стекоха по бледите ù бузи. И в този миг Галя си представи себе си остаряла как седи мълчалива в парка на пейката под едно дърво, край нея се гонят и вдигат врява нечии чужди деца. А листата на дървото падат пожълтели, тихи и самотни, като нея, на земята и че тя самата е едно попарено есенно листо, откъснало се от Дървото на Живота, и което никой художник няма да нарисува…