Самота

 Изолт  седеше мълчаливо на една самотна пейка в крайбрежния парк . Скоро щеше да настъпи изгревът . Звездите ставаха все по-бледи и по-бледи, слънцето мързеливо започваше да се изкачва над хоризонта . Момичето въздъхна – тази въздишка съдържаше много чувства и преживявания, които не можеха да се опишат с думи, но същевременно с това тази въздишка бе така тиха, сякаш се страхуваше да не наруши невероятната тишина, обзела това тъй спокойно място. Потри  нервно с ръка  рамото си – действието й изглеждаше много неестествено. Въздъхна отново – искаше да заплаче, но отдавна не можеше да го направи. Очите й винаги бяха сухи, прекалено сухи, помисли си тя. Вече не си спомняше откога не беше плакала, а имаше толкова причини да заплаче. Въздържаше я само едно-единствено изречение: “Ти си силна, ти можеш да се справиш, ако не ти кой?”. Повтаряше си го винаги, когато й се доплачеше, а напоследък това се случваше много често. Всички или не всички,но най-добрите й приятели очакваха от нея да се справи, да издържи и  на това предизвикателство, което й поставяше съдбата... Знаеше, че самата тя бе изградила тази представа за личността си у тях и те знаеха... Знаеха, че когато имаха проблеми и нямаше на кого да споделят – тя беше насреща – Изолт винаги знаеше, Изолт винаги можеше. Да, тя можеше, можеше да почувства чуждата мъка като своя и това я измъчваше постоянно. Терзаеше се, когато не можеше да им помогне и искрено съжаляваше, когато те се разочароваха. Приемаше това като лично разочарование.Всички я мислеха за силна, но тя не беше. Хорските нещастия я бяха направили слаба и знаеше, че скоро ще се предаде. Въпросът беше колко скоро?

Водеше този монолог със себе си за стотен път и той винаги завършваше по един и същ начин – “Нека опитам още веднъж, какво пък? Този път може и да се получи.” И тя отново се изправяше срещу живота в неговата най-гротескна светлина. Сблъскваше се за сетен път и побеждаваше, но каква беше цената на тази победа? След всяко изпитание, тя се чувстваше все по-слаба и по-слаба, докато тези, заради които водеше битката, ставаха по-силни. И винаги си казваше “Можеше да бъде и по-лошо, но ти победи!” и това връщаше блясъка в очите й или поне видимо, защото в сърцето й се отбелязваше всеки един спомен като резка – дълбока и болезнена, вечна. Осъзнаваше своята слабост и това я плашеше, мислеше се за силна, но всъщност не беше. Можеше да лъже другите, но не и себе си. Погледна към ръцете си – мисълта за самоубийство я беше изкушавала много пъти, но този път тя изглеждаше по-съблазнителна от всеки друг път.

                   С бавно движение, така нормално за нея, тя бръкна в раницата си и оттам извади малко шишенце – арсеник. Имаше нужда да забрави болката, която разкъсваше толкова дълго време. Всеки път, когато ги виждаше заедно, тя чувстваше, че някой изтръгва сърцето от гърдите й. Сякаш отрязваха някаква част от нея. Терзанията й бяха неописуеми, а като си спомняше, че тя й беше помагала да го спечели... Макар да беше влюбена в този непознат, тя потисна чувствата си в името на приятелството и страдаше мълчаливо всеки път, когато приятелката й благодареше за направеното добро. Усмихваше се, а вътрешно плачеше, отстрани се от тях, а те сякаш знаеха нейната мъка и все по-често я търсеха. Прехвърли внимателно шишенцето от едната в другата си ръка, беше хладно “Като оръжие” – помисли си “оръжие на смъртта”. Бавно махна тапичката и разгледа течността през слънчевите очи. ”Прозрачна и красива като вода”. Отпи малка глътка, очакваше да усети неописуеми болка, но нямаше нищо такова. Хладната течност сякаш охлаждаше постепенно страданията, която разкъсваха душата й толкова дълго време. Слънцето я заслепи за момент и тя се опита да заслони очи с ръка. Но изведнъж я  усети  прекалено тежка, за да я повдигне. “ Много бърза, точно каквато ми трябваше.” Изпусна шишенцето и то падна в меката трева, останалата течност изтече безшумно. Затвори очи и изведнъж в главата й нахлуха всички онези греховни мисли – “ Защо го направи? Всичко щеше да се оправи с времето. Защо постъпи така егоистично? Не помисли ли за болката, която ще причиниш на приятелите и семейството си?” При спомена за приятелите и семейството си, Изолт усети как една буца засяда в гърлото й. Спомни си за майка си,, която винаги искаше дъщеря й да споделя с нея, спомни си как винаги започваше разговорите си с нея със смесени чувства. Започваше да говори и в последствие разбираше, че майка й отдавна не я слуша, а е заета със собствените си проблеми. Спомни си за амбициозния си баша, който “не приемаше посредствени резултати”. Спомни си за приятелите, които я бяха предавали в най-трудните й моменти, а после се завръщаха покаяни при нея. Тръсна глава или поне се опита, искаше да забрави, да си почине. Но същевременно с това усещаше как в нея се надигаше едно първично желание за живот, сили за една последна битка с живота. Битка, която този път щеше да изгуби. Изведнъж видя невероятната красота, която се разкриваше пред нея – късните есенни цветя, които се бореха за своя лъч топлина, малката катеричка, която с усърдие търсеше някой останал орех. Пеперудите, които пърхаха около цветята с надеждата да намерят от някъде прашец. В този момент тя усети, че се е предала. Беше се предала след толкова много битки и победи. Искаше да живее, чувстваше с цялото си същество, че трябва да се пребори отново, жаждата й за живот беше много силна, но недостатъчна. Отровата вече бе взела своето. Изолт с последни сили се опита да направи някакво движение. Тежка въздишка се отрони от устните й. Тази въздишка съдържаше много чувства и емоции, които човек не можеше да предаде с думи, но този път тази въздишка искаше да разчупи тишината. Тишината, която този път й се стори прекалено тягостна...