Ама че потискащо заглавие му лепнах, държа да отбележа, че съм го написала, когато съм била на 14, опитах се да пооправя и позакърпя стила тук-там, доколко се е получило, ще си проличи :)
Изолт седеше мълчаливо на една самотна пейка в крайбрежния парк . Скоро щеше да настъпи изгревът . Звездите ставаха все по-бледи и по-бледи, слънцето мързеливо започваше да се изкачва над хоризонта . Момичето въздъхна – тази въздишка съдържаше много чувства и преживявания, които не можеха да се опишат с думи, но същевременно с това тази въздишка бе така тиха, сякаш се страхуваше да не наруши невероятната тишина, обзела това тъй спокойно място. Потри нервно с ръка рамото си – действието й изглеждаше много неестествено. Въздъхна отново – искаше да заплаче, но отдавна не можеше да го направи. Очите й винаги бяха сухи, прекалено сухи, помисли си тя. Вече не си спомняше откога не беше плакала, а имаше толкова причини да заплаче. Въздържаше я само едно-единствено изречение: “Ти си силна, ти можеш да се спра ...