Ако се обърнем назад и правим по една крачка във времето за всеки ден, след 365 дни ще сме на съвсем различно място. Моите стъпки ме отвеждат в сива стая, която е студена дори през лятото. Може би самотата е нещо, за което всеки от нас има определение. За мен тя е вечно подредена единична стая. Без следа от живот, без място за разхвърляне.
И онова семейство. Млади хора, мъж и жена, живееха в отсрещния блок. Имаха бяла персийска котка. Кухнята и холът гледаха точно към моя прозорец. И понякога, докато си пиех кафето сутрин, поглеждах към тяхната кухня. Плотът бе от зелени плочки. Жената носеше лилаво долнище на пижама и бяла тениска. Ставаше първа, правеше кафе. Той идваше после. И я прегръщаше. После сядаха на масата. А след това изчезваха. Само котката оставаше на прозореца. И понякога ме гледаше. А може би просто пазеше стопаните си от призраци. Понякога вечер гледаха телевизия на загасена лампа. Стоях на тъмно в своята стая и се опитвах да позная филма.
Самотата е едно от онези неща ...