20 abr 2018, 21:55

Самотата на силните, Косите на Електра, Глава 7 

  Prosa » Novelas y novelas cortas
728 0 0
38 мин за четене

      САМОТАТА НА СИЛНИТЕ, ЧАСТ ТРЕТА, КОСИТЕ НА ЕЛЕКТРА

                   Глава седма Убийство на куче

 

  Завари Нона да разговаря с мъж на около тридесет и пет години с рядка кестенява коса и чанта с инструменти. Кислородната инсталация закъсала, поясни приятелката му. Мъжът се казваше Дамян и беше кислороден техник.

- Трябва да сложим бутилката поне до довечера, каза той. Нона разпери ръце, демек, ти си знаеш.

 Техникът най-после си тръгна и Нона се вгледа в Иван с радостна почуда.

- Не мога да повярвам, че си тука! Казвах си, че все някога ще дойдеш, но не ми се виждаше да е скоро...

- Защо?- той я прегърна  и тя някак много внимателно го целуна.

- Знаеш ли, работният ми костюм бъка от бацили . Дано си късметлия и не те харесат!

 Той се засмя и я притисна силно. Това искаше, за това беше дошъл. Да усети до себе си стегнатото й, вечно в движение тяло.

- Дано ме харесат, каза полугласно - Нека се разболея, продължи упорито- Искам да се разболея и ти да ме лекуваш. Имам право да си избера лекар, нали?

- Ако видиш стаите на болните горе, едва ли ще повториш желанието си. А и аз не съм съгласна. Туберкулозата не е за тебе. Няма да мога да те целувам поне месец...

- Не ти преча, нали? Тони ме предупреди за някакъв сериозно болен...

- Тони е винаги в течение...Все още не мога да повярвам, толкова е хубаво!Мислех, че няма да ми дойде редът...

- Но ти винаги знаеш къде съм..

- Разбира се, че знам! |Не, това не е упрек...Опитвах се да проследя многобройните ти маршрути, да си представя какво виждаш...Искаш ли да ти ги припомня?

- Защо си го правила?

- Защото...защото! От липса на занимания, разбира се!

- Не ти вярвам.

- Или от скука.

- И това не е вярно.Ти си ми казвала ,че никога не скучаеш.

- Значи, не ми вярваш? Е добре, не е това...А ти помниш ли къде си бил от февруари до сега?

- Едва ли.

- Така си и знаех. Чакай да си извадя записките и доказателствения материал...-тя извади бележник и изрезки от вестници.

- Учудваш ме.

- Прилича на параноя,нали?

- Ти го казваш.

- Разбира се.На единадесети февруари си бил в Пловдив. Тепета, стар град, новотел и така нататък...На двадесет и осми същия месец в Благоевград. Македонски девойчета, наденици и прочие, а междувременно си прескочил и във Варна на дванадесети, може би е заради пържената риба...На тринадесети март си бил едновременно в Стара Загора, съвсем безлистна  по това време, поетите скрити на топло ...и в Търговище. Там е пълно с капанчета, кой знае защо, ги наричат  “долапи”. Не знам как си успял, вестникът не споменава нищо за таен телепорт. На четиринадесети си бил в Банско, сигурно на ски, на деветнадесети в Ловеч, на двадесети в Кърджали... после в Силистра, в Добрич...

  Право да ни кажа, доста пресмятах времето, което си прекарал в път... Телевизията не дремеше, подробно отразяваха пътя ти. Радвах се, че живееше на такива високи скорости...Обаче нека от време на време да  се уверявам, че си добре...

- Аз ти се обаждах, не помниш ли?

- Разбира се, че помня. Дори някъде бяхме заедно...

 Той целуваше всяка непокрита  от дрехи част от тялото й.

- Не трябва да се боиш за мене...

- Трябва. Когато престана да се боя за някого, значи съм престанала да го обичам...Така че, моли се по-дълго да примирам от страх, че може да ти се случи нещо...Но сега ти си силен...

- Налага се.

- Мисля , че сгреших в нещо. В една преценка. Отначало смятах , че не ставаш за лидер. И ти наистина не беше , съпоставен с някои други, които тогава бяха начело...Ти беше просто един човек с не особено добър късмет. Ти изповядаше един упорит песимизъм, а това не е лидерска идеология...

- Зависи от момента. Обаче пак си се излъгала. Аз не се смятам за песимист, а за реалист.

.- Всички се смятаме за такива. Ако лидерството е демагогия и оптимизъм, ти не си способен да ръководиш партия.

- Може би, но ме избраха. Според тебе, на какво съм способен?

- Ще ти кажа по-късно, ще ти покажа...Имаш безкраен чар, гледах как те слушат хората...Особено в Пловдив, на представянето на книгата ти. Мисля, че тези възрастни хора се лишиха от нещо за да я купят...

- Щеше да е демагогия да я подарявам.

- Така е. За мене тези пари не бяха проблем, нито пътят до там..Нито нощуването в хотела..Но за тях? В този смисъл тяхната обич и доверие към тебе са много по-ценни от моята...Дано го разбираш.

- Надявам се.

- и беше разумната надежда, това, което е останало като напълно сигурно от хубавото. За хората, които те избраха, то е много малко.

  Той също го знаеше. Изгубените избори правеха почти безнадеждно и невъзможно придвижването към оная нормална икономически и политически страна, както той искаше да види България. Неговият модел се отлагаше , и то за голям период от време. Всички тези хора, които бяха гласували за опозицията сега и по-рано, бяха мачкани по различни начини .За Нона, която общуваше пряко с тях , а и беше по-наблюдателна, беше очевидно и другото. Те ЗНАЕХА , че са живели в унижения и искаха да се отърсят от тях с цената на всичко. Защото другите просто не знаеха какво са преминали, не го осъзнаваха.Но и едните, и другите не вярваха, че могат да избягат от предишното , което бързо се връщаше.

  Бяха примирени и вече спокойни в примирението си.На долната граница на надеждата. Опитваха се да направят нещо, да покажат, че с гласа си могат да сменят посоката.

  Не се получи. Вече не вярваха на никого. Не вярваха дори и че и децата им ще се измъкнат. Не вярваха на себе си, нито на избраниците си. Наглостта на старите, до болка познати лица , не ги плашеше, дори не ги вълнуваше. Нека празнуват, нека показват дейност, нека тръбят , че спасяват страната. Вярваха само в едно. В Бог и неговата справедливост.

 Повечето от хората около Нона не бяха борци за справедливост. Дори тези, които някога бяха го правили, вече мълчаха. Бяха намерили новото си достойнство в религията. Него никой не можеше да им отнеме. Вярата им беше силна и дълбока, защото беше дошла на съвършено празно място. Някогашните властници и младите им ученици нямаше да повторят грешката си и вярата щеше да остане непреследвана,.защото повечето не я търсеха в храмове, те рядко бяха пълни с хора, а в себе си. Зрелите и старите поданици щяха да са свободни да се молят , уповават и утешават.

  Но младите? Те рано или късно щяха да се проявят като бунтари и неверници. И в тоя стихиен, но силен тласък към различното от Бога  на техните родители, щяха да станат жертва на чужди идоли, наркомании и сатанински култове. Нямаше сила способна да ги убеди в смисъла на градивното , когато всичко около тях се рушеше, когато едни беконтролно шестваха, обвити в ореола на безнаказаността, а други само шепнеха:

“О, спи ли Бог? Не види ли?”

   Кондов се замисляше над един  нов конфликт благодарение на изострения нюх на приятелката си. Той нажежаваше въздуха около тях. Разноликата съпротива на младежите беше твърде вяла и безлична в крайна сметка. Един от проблемите на политиците от всички времена е липсата на всякаква връзка с младостта, липса на умение да проникнат в психиката на тези, които ще дойдат след тях. Не вече сформираната прослойка на юпитата, а ония обезверени млади хора, които след средното училище и казармата се мотаеха без всякаква надежда за работа. Сред тях авторитет придобиваха въжеиграчи, ултранационалисти и дори расисти с откровено човеконенавистни теории,които в едно нормално европейско общество биха предизвикали само недоумение и дори съмнение в психичното здраве на този,  който ги проповядва.Разпространяваха се вярвания,  които претендираха да обединяват боговете и догмите на всички световни религии с откровено робовладелство и нов краен тоталитаризъм , далеч от либералните начала на източното православие.

  Всъщност, мнозина от поколението на четиридесет годишните се опитваха да разберат стремежа за обобщаване на ценностите и разноликото им претворяване от всеки в неговата мисловна ниша. Всеки приемаше нещо като догма, възхищаваше се от него ,после ставаше безразличен и го изоставяше. Нона знаеше как става това. То можеше да се случи и с Иван и неговата обновена и  организирана наново партия.

  Само че Кондов знаеше и че жената , която обича , се разминава с нещо много съществено. Просто Тони като че ли не се вписваше в обобщенията на майка си за живота на връстниците й.

- Ти не ме попита за Тони - напомни й той.

- Наистина, как я намираш?

- Започнах да ти завиждам. Имаш прекрасно дете.

- Почти ти вярвам!

- Ето, пак си знаеш своето!

- Добре, знам го! И как от една среща разбра, че е прекрасна?

- Тя е много мила и умна, изключително сърдечна.

- Ти я смяташе за сърдечна? Боже, ако беше живял с нея колкото мене , щеше да си наясно 1 че тя е най-нечувствителното момиче, което познавам. Не може да почувства елементарни неща. Например,  кога засяга някого, кога трябва да отстъпи , да премисли...

- Възможно е. Но Тони е много чувствителна, повтарям го още веднъж,  за да го запомниш! Виновната си ти. Ти си прекалено ярка и властна като личност, без да го искаш, разбира се. Ти се налагаш , дори когато отстъпваш.

- Хайде, хайде! Кой ли се съобразява с мене...

-Никой, защото ти не го искаш.Ти се блъскаш сама, гордееш се със самотата си, защото се боиш от преодоляването й.То ще разкрие нещо, което ти никога няма да признаеш и пред себе си.

- И какво е то?

- Неумението да общуваш с най-близките си. Изпитал съм го на собствен гръб.

- Това пък изобщо не е вярно

- Вярно е и след няколко минути ще се съгласиш с мене. Ти заемаш огромно място в света на Тони и тя неволно се защитава.

- С грубост!

- А какви други средства има едно дете?

  Тя се замисли. Чудеше се защо не се е сетила сама. Може би защото не можеше да се види отстрани.

- Тони иска само едно нещо от мене. Да ме притежава.

- Ето, и сега го тълкуваш погрешно! Не да те притежава, а да бъде с тебе! Тя се страхува че можеш да си отидеш, това е.

- И къде? Аз винаги съм била с нея, от рождението й.

- Страхува се да не умреш...

- Какво? Откъде ти хрумна? Откъде можеш да го знаеш?

- Много просто. И аз съм израснал като единствено дете. Майка ми...но това е друга история!

- Хм.- Нона не забелязваше водата за кафето , която вече кипваше. - Може и да си прав, ти наистина си го преживял. Аз винаги имах много хора около себе си и исках да избягам от тях, може да го искам и сега. Сестра, която ми досаждаше и пречеше да чета...Баба, която не даваше прах да падне върху ми...Близките ми се гордееха с постиженията ми в училище, в института...Бях предмет на гордост, етикет на рода...Излиза,  че светът ми е бил пренаселен от ранно детство.

- А нейният много често е съвсем безлюден...

- Да...Там сме тя, аз, баща й и гълъбът...

- Гълъбът?

- Когато беше на две години, стоеше до прозореца и гледаше един гълъб, кацнал на терасата. Боеше се да мръдне, за да не го уплаши. Но той отлетя и тя се разплака. Започна да го вика, да маха с ръчички:

:  Гугу, ля /ела!/ Ля, Гугу,  мама, тати,Тони! /Ела, гълъбче, ела при мама, татко и Тони!/

Нямаше друго живо същество за изброяване, разбираш ли!

- По-добре,  отколкото можеш да си представиш.

- Ваньо...

- Нона ,аз може би не трябваше да се меся...може и да не съм разбрал...

- Напротив, много добре си разбрал. Не знаех, че е толкова страшно да израснеш сам...да търсиш друг живот...

  Той мълчаливо гледаше чашите със следи от червило по ръбовете, в които тя наливаше кафето. Явно, червилото не спадаше към нещата , които сестрите смятаха за нужно да изтриват маниакално с веро и гланц. Нона често си слагаше червило и когато я погледнеше с недоумение как го прави и посред нощ, обясни,  че от дете си хапела устните до кръв и една сестра я посъветвала да слага червило със силен аромат,  за да й напомня да не го прави. За нейна изненада, подействало. Но нищо не я спасявало от самоизяждане , ако забрави да се разкраси.

  Най-странното беше, че и той имаше такъв навик и на шега я попита дали да не си слага безцветно за да спре.

- Исках да те помоля да дойдеш с мене, каза той, но виждам, че няма да можеш... Жалко,т толкова исках да бъдем заедно...

- Защо не останеш с мене...за още малко? - погледна го въпросително и Иван разбра, че не искаше да остава сама. - Никога нямаше да се сетя да правя сравнение между тебе и Тони. А е толкова логично...

   Беше погълната от мисълта за дъщеря си и той много искаше да й е помогнал наистина. Разсъждаваше на глас, разказваше му подробности. Никога досега не беше говорила толкова за Тони. Беше много строга към себе си.

  Обвиняваше се, че само на теория признава момичето за отделна личност, а всъщност все още я мисли за част от себе си.

-Разказвам й много неща, сънища, спомени от детството...сякаш тия спомени трябва да са и нейни...Искам да се запазим като едно цяло...връщане към утробния стадий...Не, не затова , а за да я завладея чрез тия особено ярки спомени...

  Тя ми разказа,  че сънувала как рибките й скачат от аквариума и се самоубиват. Толкова е просто за тълкуване...Беше я домързяло да смени водата, въпреки че едва се виждаха от мътилка и аз й го натяквах...И ето, дошъл е тоя сън - наказание. Рибките се самоубиват, за да я накажат, че е пренебрегнала задълженията си...Те знаят, че от това ще я боли.  В нейните представи те знаят какво е пренебрежение, алчност, отмъщение...

  Тогава й разказах за един мой сън. Плъзгах се по наклонена повърхност, нещо като гетинакс към затворена врата. Но тя се отвори. Още миг и щях да полетя към светла пропаст. Със сетни сили я затворих и изпълзях обратно...

  Когато се отзовах на сигурно място, видях, че някакво куче ме преследва. Не беше от някаква порода, помияр с неопределен цвят. Аз бягах и държах в ръка камшик. Бягах по криви и почти безизходни улички. От време на време то се заблуждаваше, но после пак надушваше следата.....Аз бягах, бягах..., но когато ме настигаше, се обръщах и го удрях с камшика...Ударих го няколко пъти...Когато се обърнах да го доубия, видях,  че се е превърнало в мъж, среден на ръст, с кестенява коса , леко брадясал, с кървави резки по лицето, там, където съм го удряла...изтръпвам от угризения дори и сега...защото съм ударила човек...Този мъж е някой, пред когото се чувствам виновна. Баща ми или Александър...

- Или аз...

- Да. Или ти. Аз съм наказана, измъчвам  се ...също като в съня на Тони. Но на нея го разтълкувах другояче. Казах й, че сигурно иска да се отърве от рибките и да не се занимава с тях. Така сънят й става сън - сбъдване на желание.

  Иван беше в наистина странно положение. Трябваше да тълкува отношения  между майка и дъщеря и да дава съвети. Не беше подготвен за това, но нещо го задължаваше. Може би когато видя прелестното, наивно и любвеобилно , но и много упорито момиче с външност на скандинавска сирена и обърканата, дори стресната от думите му Нона, у него узря решението да ги сдобри. В сравнение с тях някогашното разминаване между жена му и Джини беше детска история. То се преодоля, когато и двете намериха границата на общуването и твърдо я спазваха. Джини спестяваше неприятностите на майка си, но ги сервираше почти с удоволствие на баща си. Той, а не майка й беше в течение на момичешките несгоди на деветнадесетте й години,  дори когато беше прекалено  зает, дори когато не можеше да й помогне  и със съвет...

  Но между Нона и Тони не съществуваше граница на общуването, защото техните непримиримо открити характери и страстен стремеж към независимост  я изключваха. Дори врагове, те не можеха да спрат на средата и да си отидат в различни посоки. Те щяха да са винаги заедно и трябваше да се примирят с това.

  Нона трябваше да се научи да споделя с дъщеря си и личните си проблеми и тогава всичко щеше да е наред. Тони беше нещастна и с право. Тя не можеше да  изплаче мъката си на баща си, защото той винаги отсъстваше , нещо повече, беше зает със собствените си проблеми повече от всякога. Искаше да се радва на едно хубаво, умно и послушно дете и не приемаше друг вариант. А Нона въпреки всичко, щеше винаги да бъде на страната на Тони, щеше да я защитава до последната си капка сили. Момичето знаеше това, но се стремеше да получава все нови и нови доказателства за предаността на майка си, без да се бои да стане досадна. Нона, обаче, криеше тая своя готовност за борба под маската на иронията и наставленията за самостоятелност, което пък караше дъщеря  й да се държи грубо и нахално.

  Тя нямаше нищо против да я смятат за бебе, ако по този начин можеше да задържи вниманието на майка си. Полека лека това обяснение изпълваше Нона с плаха надежда и решимост да тръгне по опасния, но единствен път на откровението. Трябваше да обясни на Тони всичко, дори и за отношенията им с Иван,  защото чувството й за вина към дъщеря й ставаше опасно.Това личеше и от един друг сън.

...Тя е в някаква стая, на диван близо до вратата. Изведнъж тя се отваря и през нея се промъква главата на питон, но остава там,на прага.

“Влез, казва тя, ето ти хляб...”

  Но той не влиза. Тя се изправя и отваря вратата изцяло. Вижда, че цялото му тяло между главата и малка част от опашката е размазано и представлява пихтиеста кървава маса. Животното е още живо, до него е приятелката на Тони,  Ива. То ги гледа с трогателен, молещ поглед. Но те не могат нищо да направят. Нона се разплаква и търси убиеца. Търси и ветеринар...

- Има само едно обяснение на съня, каза тя на Иван, този питон е Тони.

- Не, ти наистина прекаляваш! Тогава кой е убил? Преувеличаваш!

- Не. Нещо ме кара да й прехвърлям кошмарите си. Има една скулптура в двореца, казва се ”Убийство на куче”...Ужасна е.

- Казвала си ми за нея. Наистина не е проява на висше изкуство...

- Представлява селянин, който убива с кол легнало по гръб куче. Чудя се какво ли е вдъхновило подобно творение...Не знаех защо толкова ме ужасява. Обаче си спомних, майка ми го припомни. Бях на четири години.

   В село дойдоха да тровят кучетата. Нищо не бяха направили, обикновени дворни и овчарски кучета. Дядо ми беше овчар и имаше едно, казваше се Назлъм. Не беше особено чувствителен човек, но се опита да го запази, може би само той от цялото село. Знаеш ли, там още го помнят с прякора му  Лудия Косьо”...Беше много избухлив и не можеше да стои на едно място.

  Но не успя да спаси кучето. Изтровиха всичките.Аз ги видях мъртви...Лежаха на площада. И Назлъм беше там...Защо бях там, не помня. Дали някой ме е завел,  или сама съм отишла при екзекуторите, да видя какво ще правят с животните...Баба плака цял ден, аз също.Сестра ми още не беше родена. А дядо се щураше по двора, в селските дворове все има нещо за вършене...Ако не друго, то поне дърва за цепене...Казах ти, той не беше сантиментален...

   Ти виждал ли си отровени кучета?

- Не, Сигурно е имало такива дни, но аз не съм бил там...

- Най-напред заклали конете на брат му. По време на текезесацията...Той повече не гледал коне. После взели земята му. Той повече не работеше земя. Отровиха кучето му. След това вече нямахме кучета.Никога.

  Убиха и лисицата и малките й...

   После умря бащата на Стоянка. От бъбреци. Стоянка беше моя приятелка, беше все засмяна.Баща й го били в милицията. Умря години след това. Тогава не знаех от кога го болят бъбреците...мислех,че се е простудил...

    Умря в страшни мъки.Тогава нямаше хемодиализа. Знаеш ли какво е уремия?

    Попитах свако си:

    “Знаеш ли кой го би?”

     “Зная, каза той,и цялото село знае. Бяха Коста Иванов и Дончо Грозев. Господин беше се прибрал в къщи, а мене също ме викаха в милицията. Отидох да го видя и да питам защо са го викали...Лежеше ни жив,ни умрял и пикаеше кръв. Мене ако питаш, поне единият му бъбрек е бил разкъсан още тогава...жена му нареждаше като на умрял, а майка му я гълчеше...”

“Какво стана с тях?” , попитах аз.

“Коста го уби гръм както пасял овцете, а Дончо падна в един трап с вода както си бил пиян и се удави...”

“Но има сметки за уреждане...”

“Няма сметки за уреждане. И не може да има. Мъртви са. Всичките...”

  Помниш ли когато се събудих от кошмар в Пловдив?

  Иван кимна.

- Сънувах кучетата. Тогава си спомних..

- Трябва да го превъзмогнеш.

- Не знам как...Може би трябва да извърша убийство и аз...Ритуално.

 - Не можеш да се стряскаш постоянно от детски кошмари!

- Но то беше наистина!

- Свако ти е бил прав. Няма сметки и не може да има.

- Добре. Ще се постарая да го помня...

- Помисли за Тони. Тя не бива да преживява твоите ужаси.

- Но ако тя го иска? Ако това е цената на съвместното ни бъдеще?

   Не можеше да й отговори.

-Ние сме част от живото вещество на тази вселена и не можем да го унищожаваме напълно...то все ще ни преследва! Това е смисъла на кошмарите...

   Той мълчаливо я прегърна и започна да гали косите й като на малко дете.

-Но ти не си виновна, моето момиче...То е било, преди да можеш да носиш отговорност...Защо трябва да го помниш?

   Не можеше да си обясни откъде идват тия упорити ,повтарящи се спомени за безсилие, които и двете очевидно не можеха да отделят от сегашното. И двете не приеха като сензация новината, че принц Чарлз разговаря с розите и смята, че го разбират. Бяха убедени, че е така. Иначе защо, след като саксийните растения отдавна бяха напъпили, защо разцъфтяха едва след като Тони се върна от село? Защото тя ги беше посадила и се грижеше за тях, естествено!

  Може би чувството за вина имаше някакво обяснение. И тогава Иван си спомни:

  “Този питон беше Тони!”

   Да, всяка от тях пренасяше чувството си за вина към другата върху животните и цветята и това беше като сън наяве. Но защо вина?

- Ти ме учудваш, каза Нона,Откога психологията е новата ти специалност?

- Може и да ти е чудно, но и аз съм прочел нещо!

- Не исках това да кажа, просто по-рано го нямаше при тебе...

- Човек понякога много неочаквано разбира, че съществува и светът на другите. Да допуснем , че тогава не съм го осъзнавал.

- Но това е много натоварващо!

- Не. Хората, които обичам , не са толкова много...

“Мама, татко, аз и гълъбът” , помисли си жената.

- Винаги си бил толкова откровен с мене...Какво те кара да искаш да разбереш и Тони?

- Тя има огромно значение за тебе. Повече, отколкото аз. При мене е същото...

  Да, тя знаеше какво значи за него семейството. То беше това, което той е създал. Знаеше за особено близките му отношения с момичетата.Знаеше, че за нищо на света не иска да засегне жена си, в чиято почтеност беше убеден. Именно това му помагаше да разбере проблема на Нона.

   Тони беше всичко, създадено от Нона и за да съхрани самата нея, трябваше да й помогне да съхрани именно тоя свят , в който дъщеря й беше еднолична господарка...

  Този свят я поставяше в зависимост от момичето, но Иван разбираше, че това не пречи на техните отношения. По някакъв начин тя повтаряше нещо от собствения му живот , преживян или още в бъдещето, неизбежен. Питаше се дали в това смътно и неопределено състояние имаше елемент на истина,  или е изцяло плод на страховете му от едно предполагаемо изпитание за самия него като родител...

  Всички смятаха, че може да бъде спокоен за дъщерите си, разумните и вече големи момичета. Кротката Мими, чувствителната Джини, която, обаче, бързо се успокояваше след поредното разочарование...тяхната обич и преданост към него отдавна не подлежаха на съмнение...

  Беше чудесно да го знае и все пак,  го обземаше някакво чувство за неопределена вина към неизвестен човек или привидение...не знаеше защо. Вече всичко за произхода му беше известно, знаеше кои са истинските му родители.

   Те отдавна бяха мъртви. Мъртъв беше и мъжът, който му беше дал името си, а жената, която цял живот беше наричал  “мама” сигурно скоро щеше да си отиде...Надяваше се нищо да не породи разбиване на особеното съпричастие, което съществуваше между него и дъщерите му.

   Но за да бъде така, трябваше да запази Нона. И заедно с нея  и дъщеря й.

   А за да запази Тони за майка й, тя трябваше да знае цялата истина за тях. Така щеше да се увери,  че може да разчита на нея, че никога не е била изоставяна, че всичко, от което се е опасявала, е плод на въображение...Тя трябваше да познава основния източник на сила на майка си. Това щеше да й даде нова увереност, ново желание да успее. Майка й беше силна, майка й не беше сама.

  “Ще й кажа, мислеше си Нона, наистина ще й обясня. Ще й съобщя , че ще бъда с него за известно време. Да, толкова е просто ! Най-простото нещо на света е да разкажеш истината, да не я криеш..Тя го познава вече, защо да не приеме,  че мога да бъда с него?”

   И тя наистина й разказа. Беше като да го разкаже на приятелка от детските си години. Тони трябваше да отиде на село. Попита я дали да каже на баба си. Можела да пази тайна, ако трябва...

-Както искаш, каза Нона , и това изпълни Тони с тревога, но и с гордост. Тя сама трябваше да реши дали да излъже баба си.

  Всъщност, майката на Нона едва ли щеше да се стресне от факта, че дъщеря й има нов приятел. Дори можеше да се зарадва. Тя не одобряваше бащата на Тони и момичето се огорчаваше от това. Те се срещаха рядко и пазеха приличие заради нея.

  Но така или иначе, за Тони баба й си беше баба, най- милата и добра баба, за разлика от майката на Александър, която понякога  изглеждаше строга, а на моменти направо лоша.  Всъщност , беше много щедра и готова да й угажда,  въпреки безпомощното си състояние...

   Сигурно трябваше да й се сърди , че все още за нея баща й беше малкото момче на което понякога се караше за дреболии...

   Но Тони прие обясненията на майка си, по-точно,изложението на фактите със смесени чувства. Стана й ясно, че тя беше увлечена по Кондов, какво ти увлечена,направо влюбена въпреки годините си. О, това не беше нищо ново, беше го разбрала от начина,  по който го гледаше в предавания по телевизията, или когато говореше за него. Как изобщо си търсеше поводи да говори за него...дори се изчервяваше при такива случай. Това със сигурност беше любов, както я описват в книгите и във филмите. Но така никога не се случва...това е доста старомодно, мислеше си момичето.

  Сега хората се срещат по съвсем друг начин  и ако се харесат, са заедно...може и да се оженят! А за тях това изобщо не беше бъдеще. Имаха деца, защо не обичаха тях, а предпочитаха да се заедно? Да не говорим, че от всички най-ощетен е баща й...

 От друга страна, майка й има нужда някой да се грижи за нея. Тони може да го прави , но тя и дума не дава да стане, никога няма да го приеме. Значи, трябва да се примири с присъствието на Иван. Той изглеждаше надежден. Освен това, когато се запозна с него,не беше като на телевизора. Беше мил и се държеше много добре  Ни за миг не се почувства неудобно. А беше мъж, и то непознат. Говореше с нея,  сякаш отдавна се познаваха, изслушваше я , изобщо не беше надут. И дори не приличаше толкова на бивш отличник!

  Тони не пропусна да отбележи, че беше по-хубав,  отколкото на екрана и по-елегантен. В него имаше нещо увличащо и Тони изобщо не трябваше да се цупи или да прави фасони. Те и без друго щяха да се срещнат, нима не познава майка си? Можеше да направи този жест за тях, от нея да мине. Смешно е да се крият на тяхната възраст. Та никой от младите не го прави , дори напротив. Понякога е много хубаво да те видят с някого.

   Тони имаше и други опасения. Мислеше си как ли ще се чувства майка й, ако приятелят й я заведе в някое тежкарско заведение. Та тя няма дрехи за такива места! Може някой да направи сравнение между тях двамата и то няма да е в полза на Нона. Не, майка й трябва да си купи нещо по-така! Например копринен костюм, тя изобщо няма костюми...

   Не предполагаше , че за двамата заведенията бяха последното място за срещи. Тя живееше с представите си от американските сериали,  където бизнесмените и политиците водят дамите си на супер луксозни места. Тони сигурно щеше много да се притеснява , ако беше на мястото на майка си .А тя пет пари не даваше за това! Взе си черната копринена рокля, наистина,  черното й отива и почти не личи,  че платът е съвсем имитация на коприна!

   Дано да не стане студено, защото не виждаше как ще се разхожда с шотландския пуловер върху нея! Освен това си облече белия копринен панталон , той наистина ставаше с индийската блуза, но само за полуофициални случаи.

  Не трябваше майка й да изглежда толкова въздържана в облеклото си, нали отиваше на среща! Отвори гардероба и се загледа в костюмите на баща си. Бяха от памтивека  , но от хубав плат и класически стил. С една модерна риза и вратовръзка пак можеше да е на върха на модата. Лесно им е на мъжете!

  Иван също нямаше проблеми с облеклото. Стандартните костюми стояха като излети по него. Спокойно е можел да си изкарва хляба като манекен на млади години...

   Тони знаеше, че повечето й приятелки смятаха майка й за добре облечена,  макар и не съвсем очевидно модерна. Нона трудно можеше да мине за дама и в собствените си очи. Имаше едва единствена причина за това и двете я знаеха.

   Тя беше жена , за която никой не се грижи. Но сега нещата можеха  да се променят.Той щеше да я поеме под крилото си с радост и желание, защото много държеше на нея. Най -после майка й нямаше да живее вечно на педал...

  Дори и да не се срещаха често, друго беше, ако си има някого. Така беше по-добре и за самата Тони. Нямаше  да се налага да стои често сама, изобщо жертвата не беше много голяма!

  Не знаеше дали другите майки имат приятели, но и да беше така, те в никакъв случай не можеха да се сравняват с Иван!

  Когато Тони беше малка и ходеше на детска градина , имаха един задължителен сутрешен ритуал. Преди да я остави в групата, майка й се навеждаше към нея, тя подаваше розовата си бузка и на нея цъфваше червено петно с формата на Нонините устни. Така украсена, малката пристъпяше прага на заведението.

   Беше неотменно, беше задължително. Този отпечатък беше племенен знак , който правеше видима принадлежността й към определен клан. Клан , който се състоеше от нея и майка й. Тогава не можеше да обясни на Нона, че повечето деца идваха украсени точно по същия начин. Разбира се, не и тия  водени от бащите си. Следователно, така тя се приобщаваше към групата. Всеки ден ново приобщаване. Дори и сега, преди да излезе за училище, Тони се спираше на вратата и викаше:

-Мамо!

 Нона знаеше за какво я вика. Приближаваше се към нея, все още без червило /тя излизаше по-късно/ , надигаше се леко и целуваше порасналото си дете. Чак тогава Тони излизаше от къщи.

 Тя пак носеше на бузата си племенния знак , макар и неотбелязан с червило. Сигурно така й беше по-лесно да понася раздялата с майка си. Този знак, макара и невидим вече, носеше същността на племенните връзки. Тя носеше тая същност в себе си. Същността се наричаше любов.

  Тя не преставаше да бъде това , което беше и да има това, което е имала. И целувката на майка й беше доказателство за състоянието на нещата.

  И двете искаха да участват във всяка покупка, във  всяко решение на другата, дори когато привидно не вземаха страна. Особено,  ако се отнасяше за жилището.Тони много се засегна когато майка й купи килима сама. Беше й обещала да го сторят заедно, за да не им натресат някой с дефект. Майка й изобщо не внимаваше при покупките. Тони се ядоса много , но беше доволна, че и никой друг не е участвал в събитието. По-добре майка й да действа на сама глава, отколкото да я замени с някого!

  Килимът нямаше видими дефекти.

-Не го ли харесваш? - попита Нона.

  Трябваше да признае, че е хубав.

- Ако искаш, огледай го, може да не съм забелязала нещо.

- И да го видя, какво! Никой няма да го смени, минали са пет дни...

 Момичето беше право, килим не се купува всеки ден. Все пак се наведе да го огледа по-подробно. Нямаше му нищо.

-Добър е - каза, когато се изправи. Майка й само сви рамене и отиде в кухнята.

  От своя страна, Нона се засегна,  когато Тони си купи едно бюстие  без нея, само с Ива. По начало тя мислеше, че момиче на тринадесет години не бива да носи такива дрехи. А то й стоеше добре  макар и според майка й да беше предизвикателна дреха. Тони не можеше да си обясни как една дреха ще предизвика престъпни помисли у съвсем случайни хора и как те ще я нападнат точно заради това. Смяташе майка си за много консервативна. Да не иска да е като нея, вечно без деколтета , с поли до кокалчетата и дълъг ръкав!

 Какво можеше да й се случи и защо не би й се случило , ако е на шестнадесет години? Не можеше да получи задоволителен отговор.

-На примитивните изнасилвачи такива дрехи им действат като червен фенер ,това е! Мислят,  че момичето е готово на всичко.

  После се наложи да обяснява какво е червен фенер.

- Ако съм на шестнадесет , няма ли да си помисли същото?

- Ще го помисли, но ти ще знаеш как да се отървеш.

-- Тогава ще тренирам карате.

 От този отговор Нона разбра колко  малка е още Тони.

- А ти на снимките от студентските ти години как си облечена, а?Полите ти май нямат четиридесет сантиметра...

- Но съм била на двадесет.

  Добре, ще се съгласи. Мир да има. Нона, напълно в духа на средното поколение обясняваше, че времената били други,съвсем други, че тези поли били форма на протест...Полите форма на протест? Какви са били тези времена , щом една дреха е била смятана за белег на противодържавна дейност?

“Тя е безотговорна, казваше Тони на баба си, работи с рентген вече толкова години! А той скъсява живота, всички казват, че е така! Какво от това, че не пие, не пуши и спортува?”

  Баба й клатеше глава неодобрително. Беше съгласна с внучката си,но не можеше да се меси в професионалните проблеми на дъщеря си.

“Това е то, твоето момиче, продължаваше детето, питай я колко от колегите й се разболяха от рак и ще видиш какво ще отговори.”

“Какво ще ми отговори?”

“Че те били съвсем различни, работили с други апарати...че единият много пиел, а другият ядял много месо..че колежката й пушела като комин, а другата била много тормозена в къщи...Абе , все ще се оправдае с нещо,нали я знаеш или ще излезе с номера за озоновата дупка. Била съвсем близо, над Гърция и сигурно се отразявала и на нас...”

  Тони беше съвсем песимистично настроена. Беше готова да накара баба си да забрани на майка й да работи там, но баба й нямаше думата.

  Пък и кой ли от възрастните се съобразяваше с действителността ? Никой не се пази, а се оплакват,  че боледуват...Майка й не, ама другите...ето, леля й дори вдигала кръвно! О,това беше тайна и не трябваше да го казва на баба си! Момичето за миг замълча.Баба й вече беше наясно кой е виновен за всичко и най-вече, ако с майка й се случи нещо. Тони я е предупредила.

- Ама то си е страшно, особено озоновата дупка. А тя още купува дезодоранти!

- Каква озонова дупка? - попита баба й.

-Бабо, и това ли не знаеш? Сега не ми се обяснява, когато дойде батко през лятото , питай него!

  Всъщност,  Тони не беше сигурна дали ще успее да изнесе лекцията си с нужната достоверност  и затова се измъкна с номера за братовчед си. До лятото баба й сигурно щеше да забрави какво се е канила да пита.

  Когато беше на пет-шест години, майка й трябваше да отиде на една есенна бригада с колегите си. За нещастие, детето беше вдигнало температура.Не можеше да я заведе в детската градина, беше късно и да я изпрати при баба й. Остави я да спи в къщи, приготви й закуска  и обеща да се върне навреме.

 Бригадата беше повече от формална и след като си изядоха закуските на чист въздух  и се помотаха из цвеклото, което не се виждаше от трева, Нона и колегите й се върнаха в града.

  Когато затвори вратата зад себе си, видя червеното от температурата личице на дъщеря си, което я гледаше умолително:

- Мамо,моля ти се, не ми се карай, направих една беля, ама голяма!Доака ми се и когато седнах на гърнето, ми се доповръща ! Не можах да отида до банята и повърнах на мокета...Обаче го изчистих с парцала!

- Тони, миличко, как да ти се карам! Ти си ми болничка, ти трябва да ми се караш , че те оставих сама...

- Нищо , мамо, нали трябваше да отидеш.

   Трябваше! Как ли пък не! Прегръщаше я почти разплакана. Защо, по дяволите , оставяше детето само и болно? Да си беше стояла в къщи, да беше си взела болнични..Кой щеше да й каже нещо? Тони не боледуваше често, но всяка настинка се съпровождаше с повръщане и често се налагаше да сменя чаршафите на леглото посред нощ , защото детето не можеше да отиде до мивката. Когато имаше температура, сама искаше да й  поставят кърпа с оцет на челото. Тя беше уверена , че това ще я вдигне на крака.

   Момичето по начало повръщаше  по най-различни поводи, особено когато пътуваше. Автобус, кола, влак, все едно. Трябваше да тръгне съвършено гладна,  иначе всичко излизаше обратно. Поемаше на път с предварителната нагласа , че ще повръща. Разминаваше й се само когато отиваше при баба си. Може би защото пътят не беше лош, а автобусите сравнително поносими. Майка й не търсеше психично  обяснение на факта, тя също имаше такъв проблем като малка.

   Но ето, че сега на Тони й се налагаше да пътува. И то с Типтип. Котето напоследък хич не беше добре. Не ядеше, мяукаше рядко и дълго гледаше към балконската врата. Тони му купи “Уискас”, но то  дори не то погледна. Според Нона,  имаше нещо на черния дроб или някаква обща инфекция на вътрешните органи. Не бяха паразити,  защото често му даваха лекарства. Може би на село щеше да му е по-добре. Беше типично боклукчийско коте, взето направо от кофата за боклук, рано отделено от майка си . Не беше бозало достатъчно и затова нямаше защитни сили. Хранеха го добре, но гръбнакът му беше изкривен и не порасна много.

  Наистина беше много болен, но Тони като че ли не забелязваше. Мислеше как да го пренесе. Сети се да го сложи в раницата,  с която ходеше на училище и да го завие с няколко ката дрехи. Върху тях положи шапката,  където обикновено спеше. Той послушно легна върху нея и заспа. Тони излезе с приятелката си и го остави така, с полуотворен цип на раницата , за да излезе,ако поиска.

   Нона беше на работа целия ден и тъкмо пиеше следобедното си кафе и преглеждаше картони, когато дъщеря й се обади. Плачеше, хълцаше, без де може да каже нищо.

- Мамо, Типтип...

- Умря ли?- попита Нона.

- Да! Задуши се в раницата, беше провесен от нея...Аз го убих, аз!

- Тони, моля те, успокой се! Тони, искам да се успокоиш...Сигурна ли си,  че е така, нали не беше напълно затворена?

- Не беше, но не е могъл за излезе...

- Тони, той беше много болен, просто е дошло времето да...

  Но момичето хълцаше и не искаше да чуе разсъжденията на майка си. Нона също се разстрои, макар и да очакваше такъв изход. Типтип беше живял само в стаята, без да се излага на слънце...Това бяха неестествени условия. Той не се чувстваше добре в човешки дом, а не беше приспособен и за живот навън. Беше с дефектни кости, а имаше най-красивите котешки очи,  които бяха виждали...

   Но сега той беше мъртъв и нищо не можеше да успокои Тони.

   Когато Нона се прибра, детето седеше на леглото,  цялото в сълзи и с подути и зачервени очи. Гледаше към дивана с безкрайна мъка. Там лежеше вече изстиналото телце на животното. В стаята миришеше ужасно и майката се учуди колко бързо бяха започнали процесите на гниенето.

- Беше още топъл,  когато се върнах, а сега е студен...-нов взрив от ридания и нови потоци от сълзи последваха тая печална реч.

- Ще дойдеш ли да го погребем? - попита я Нона.Тони отказа.

  Тя сложи котето в найлонов плик и с лопата и кофа се запъти към асансьора. Страхуваше се да не замирише и там и се надяваше никой да не слиза с нея. Но в коридора се чуваше хорска глъч , бяха съседите, весели и видимо почерпени на някакъв семеен празник. Дъщеря им завършваше и всички я изпращаха , нея и приятеля й , на абитуриентски бал. Стана й криво и се почувства виновна , че слиза със същия асансьор,  примесвайки веселието им с детските скърби на дъщеря си. На всичкото отгоре,долу имаше много хора, които снимаха абитуриентите, правеха пожелания, пускаха музика..

    И дума не можеше да става да се занимава с погребални ритуали. С малко угризения, но и с облекчение, го изхвърли в контейнера и се качи обратно,

- Ти не го зарови, нали? - посрещна я Тони.

- Не го зарових- дори и не помисли да я излъже. Обясни й защо.

    Тогава Тони, за нейна голяма изненада, започна да прави планове за ново коте. Търсеше обяви,постоянно някой подарявал котета.

-Много бързо го забрави, упрекна я майка й.

   Но в същото време осъзна, че това беше едно от малкото неща, по които приличаше на нея. Тя също се втурваше към нови хора, нови изживявания, нови опорни точки, нов свят ...след поредния удар.

   Нейното момиче щеше да оцелее. Това беше изходът. Никой не беше още измислил по -добър начин за оцеляване от това.да приемеш колкото може по-бързо, че животът продължава , а ти си жив,прекалено жив за да го приемаш като катастрофа....

   Така изминаха няколко седмици или месеци, през които се случиха много неща. Тони беше наясно за всичко и вече имаше ново коте. Фарук се готвеше да замине на село, беше краят на септември и тя скоро щеше да стане на четиринадесет години...

   Гледаше си часовника и се канеше да излезе. В това време майка й сигурно пътуваше към Пловдив с колата на приятеля си.

    И никой от тримата не подозираше какво щеше да се случи и как щеше да се промени животът на всички свързани с тях...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

         

 

 

© Neli Kaneva Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??