Самотната пейка

Подухваше лек ветрец. Голите клони на дърветата мързеливо се полюшваха. Студът полепваше по кожата ми и я караше да настръхне. Навън бе пусто. По алеята вървяхме само аз и разпилените ми мисли. В ума ми бяха толкова неща. Едни- глупави и детски, други-сериозни, неизбежни. Мислех си за бъдещето. Сравявах себе си с другите. Какво съм аз? Седнах на една самотна пейка. Вдигнах очи и погледнах към небето. А то беше бяло, забулено от облаци. Само няколко гарвана се чернееха в далечината и грачеха заглушително. Звукът ме пронизваше и всяваше страх в душата ми. Но останах на самотната пейка. Продължих да съзерцавам гледката и да мечтая. Малки сълзи се пързулнаха по измръзналото ми лице. Не, не знаех какво става. Защо плачех? Защо хабях сълзите? Нямах причина. Просто така... Не бях нито щастлива, нито нещастна-целият ми живот бе сив като онзи облачен ден. А сълзите продължаваха да падат, бяха като известие за предстоящия дъжд.    

                Хвърлях безжизнени погледи на околните предмети, сякаш не ги виждах. Ръцете ми трепереха. Не можех дори да запаля цигарата си. Тогава от нищото се появи мъж. Той се усмихна и ми подаде запалена клечка кибрит. Седна до мен и мълчаливо започна да пуши. Димът излизаше от устите ни и рисуваше картини, разказваше историите ни. Изпуших една, две и три. Тогава събрах смелост и го погледнах. А той беше най-красивото същество, което бях срещала. Загледах се в големите му очи. Красивото зелено ме погълна. Исках да прочета какво се крие в погледа му. Гледах усмивката му. Устните му бяха плътни и свежи. Лицето му беше съвършено-кожата му беше бледа, само бузите му бяха зачервени от студа. Носът му беше някак перфектен и красив. Погледът ми тръгна по-надолу. Дрехите му бяха толкова стилни и добре подбрани. А когато изведнъж заговори, ангелският му глас погали сетивата ми. Той беше перфектен, съвършен. Всичко в него ме караше да се влюбя.

                Започнахме да си разказваме един за друг. Оживените разговори бяха следвани от дълги мълчаливи паузи. Тогава можех да се насладя на красотата му. Аз се взирах в очите му, а той гледаше разсеяно в далечината. Странно как този човек разбра повече за мен, отколкото самата аз знаех. Чудех се как съм се доверила на непознат. Но нещо в лицето му казваше:“Вярвай ми.“.

                Изведнъж той стана от пейката. Тихо продума:“Ще се видим отново.“ и си тръгна. А аз не можех да спра да го гледам. Сякаш бях попаднала в друг, нереалистичен свят. Когато се опомних, той вече беше на метри от мен. Взирах се безпомощна в мъглата. Исках да се насладя на красотата му поне още миг. Очите ми отново се наляха със сълзи. Пак се загледах в облачното небе. Вече се смрачаваше, а не исках да се прибирам вкъщи. Исках да остана на самотната пейка цяла нощ и да гледам звездите. Исках да откривам неговия образ някъде в небето. Исках той отново да се появи от нищото, да ме хване за ръката и да ме целуне. Исках отново да ми подаде спасителното си огънче, този път, за да запали искра в сърцето ми. Исках го до себе си. Почти не го познавах-знаех малко за него, но това ми стигаше. Просто го желаех. Желанието  в мен искаше да излезе навън, да се разпръсне на малки капчици и да посипе тялото му, както дъжда. Исках да съм неговият дъжд, а той моята суша. Исках...да ме обича... Вярвах ли в любовта от пръв поглед? От онзи момент-да.

                Прекарах още час в тъмнината. Станах бавно и се запътих към къщи. През цялото време мислех за него. Запалих цигара. Димът й се изкачваше нагоре, тръгваше си, изплъзваше се, както той си тръгна от мен. Вървях по тихата мрачна улица. Нямаше никой. Само луната бдеше над заспалия град. А звездите й нашепваха нещо. Може би си говореха за моята нещастна съдба...

                Когато се прибрах вкъщи, отново нямаше никой. И по-добре. Не исках да виждам никого освен него. Извадих пепелника и го сложих на масата. Седнах на дивана и пуших. Много. Пуших докато стаята не се изпълни със сив дим. Чувствах, че отново стоя на самотната пейка и че ме е обгърнала мъгла. Но все някой липсваше в тази обстановка...

                Легнах в леглото си, но не заспах. През ума ми минаваха всякакви мисли-от най-чистите и красивите до най-мръсните... И всички те бяха свързани с него.Но  изведнъж умората ме надви. Отворих очи. Бях на онази моя самотна пейка. А той стоеше до мен. Докоснах го, но той не се обърна. Виках, крещях, но той не чуваше. Потъваше бавно в мрачната бездна, а аз не можех да му помогна. Опитвах се да хвана ръката му, но тогава той изчезна в мрака. С писък станах и осъзнах, че е било сън. Стоях седнала на леглото и се оглеждах. Отнеха ми минути, за да се опомня. След това станах и започнах да се приготвям за новия ден.

                Беше рано-часът бе седем. Вече бях навън. Някъде далеч се виждаха слабите лъчи на слънцето, но коварните облаци спираха светлината. Отправих се към моята самотна пейка. Купих кутия цигари и отидох на вече любимото ми място. Мислех отново да прекарам деня си там в очакване на непознатия си възлюбен. Стоях и се оглеждах зе него, мислех за него, дори плаках за него. А той така и не се появи...

                Това продължаваше всеки ден, до безкрайност. Аз бях на пейката, а той някъде там живееше живота си... Появяваше се всяка нощ  в сънищата ми, но никога наяве. Но не спрях трепетно да го чакам, не спирах и да пуша... Може би по това щеше да ме познае. Може би се надявах, че ще усети дима ми и ще го последва, че ще се върнe на самотната пейка и аз вече няма да съм сама...

Един ден заваля. Не можех да седна отново на своята самотна пейка, но излязох. Разхождах се по алеята. Спирах и гледах отражението си в локвите. По една кристална  сълза падаше в калните локви, сякаш ги пречистваше. И тогава стигнах до самотната пейка. А пред нея стоеше мъж с черен чадър. Затичах се към него. Това беше той! Обърна се и ме озари с усмивката си.

                -Чаках те-продумах-чаках те много...

                Той се приближи бавно и ме целуна. Усещах как устните му докосваха моите. Тялото му беше толкова близо. Силните му ръце обгръщаха моето и го стопляха. Той прекара пръсти през влажната ми коса. Отново се целунахме, а дъждът валеше над нас. Усмихвах се за пръв път от толкова време. Чувствах се жива. Слънцето изгря за мен, макар че валеше проливен дъжд. Всичко си беше същото-целият град,алеята, пейката, дъждът. Но нещо в мен се бе променило. Бях истински щастлива и влюбена. Не можех да живея без него, без неговите целувки и прегръдки. Заедно отивахме на самотната пейка, заедно гледахме звездите. Понякога просто стояхме хванати за ръце и мълчахме. Но и това ни стигаше. Една самотна пейка събра двама самотници...