Той седеше на едно прекрасно открито пространство и гледаше как Слънцето залязва. Гледаше го и се питаше как бе стигнал до тук, но не ставаше въпрос за това къде се намира, а за положението, в което се намира. Това открито пространство беше една селска ливада, която му напомняше за ранните му безгрижни детски години, когато нищо нямаше значение. Спомените му го водеха до безгрижните детски игри и приятелите, които със сигурност можеха да се нарекат истински. Отново се запита как бе стигнал до това положение и дали, както всяко лято, щеше да има такива самотни периоди, когато няма с кого да си каже една дума? Дали отношенията му с родителите ще бъдат все така непоправими и дали ще намери някога сродната си душа? Малко по малко осъзнаваше в какво се бе превърнал и че мрази всичко това, че мрази себе си, а тази омраза го погубваше всеки ден. Мислеше за това как правеше почти всичко с нежелание, че всеки ден се усмихваше толкова много, но фалшиво, че ако това бе професията и работата му, щ ...