Той седеше на едно прекрасно открито пространство и гледаше как Слънцето залязва. Гледаше го и се питаше как бе стигнал до тук, но не ставаше въпрос за това къде се намира, а за положението, в което се намира. Това открито пространство беше една селска ливада, която му напомняше за ранните му безгрижни детски години, когато нищо нямаше значение. Спомените му го водеха до безгрижните детски игри и приятелите, които със сигурност можеха да се нарекат истински. Отново се запита как бе стигнал до това положение и дали, както всяко лято, щеше да има такива самотни периоди, когато няма с кого да си каже една дума? Дали отношенията му с родителите ще бъдат все така непоправими и дали ще намери някога сродната си душа? Малко по малко осъзнаваше в какво се бе превърнал и че мрази всичко това, че мрази себе си, а тази омраза го погубваше всеки ден. Мислеше за това как правеше почти всичко с нежелание, че всеки ден се усмихваше толкова много, но фалшиво, че ако това бе професията и работата му, щеше да бъде прекалено богат. Размишляваше над това как след всяко преживяно щастие, дори и малко, плащаше ужасно висока цена и страдаше от мисълта, че не заслужава да бъде щастлив. Опитваше се да държи нещата под контрол и почти винаги успяваше, но за съжаление почти винаги. Той - самотникът, се бе превърнал в съвършения фалшив човек и осъзна, че прекалено много се е отдалечил от същността си. Осъзнаваше че страда от странна и в същото време страшна форма на депресия. Обзе го мрак, но това не го притесни, защото беше свикнал - през по-голямата част от живота си бе живял в мрака. 

            Когато най-сетне  излезе от света, криещ се в съзнанието му, се огледа наоколо и почувства студ. Видя, че Слънцето е залязло и сега само студените призрачно бели лунни лъчи го осветяваха. За миг се почувства като у дома си, но не като на мястото, където живееше, защото това отдавна не беше дом. Почувства се като в онзи измислен свят, съществуващ в главата му, толкова мечтан за един истински самотник. Той остана още малко и с догарянето на цигарата стана и си тръгна. Обърна се само веднъж и  с безразличен поглед обиколи мястото, където беше прекарал вече почти две лета като самотник. Беше сигурен, че след ден-два ще се върне и ще може отново да погледне в себе си, защото вече знаеше, че хората показват истинската си същност само когато никой друг не ги гледа.