16 oct 2022, 23:12

Счупена играчка 

  Prosa
604 2 4
11 мин за четене

     Страх... Лепкав, задушаващ,сковаващ тялото страх... Това предизвикваше в мен дори само споменаването на името му. Кирил Вълков беше златното момче на университета – последна година студент, син на богати родители, шампион на страната по плуване, мечта на мнозинството от женското съсловие на града и... мой личен кошмар. От началото на следването ми се появяваше навсякъде, където отидех – на лекции, в магазина, дори на улицата. Пускаше обидни коментари, присмиваше се на неуспехите ми, заяждаше се. Въпреки високия си ръст и развитата мускулатура умееше да се приближава тихо, като вълк, дебнещ плячка и...

    - Привет, заек. - извибрира ниският му глас до ухото ми, карайки ме да се свия инстинктивно. Глутницата му приятелчета се изхилиха на реакцията ми, докато той застана пред мен и се усмихна хищно, вледенявайки кръвта ми.

   В очите му виждах удоволствието от усещането на ужаса ми. Отместих поглед. Колко пъти у дома бях превъртала в ума си фантазията, че някой ден ще му се опълча, ще го накарам да спре. И всеки път онемявах, застивах и не дишах от страх, че всяко мое движение може да го накара да нападне. Направи крачка към мен, принуждавайки ме да се притисна към стената зад гърба ми. Тялото му закри коридора от погледа ми, а дружките му скриваха мен от останалите студенти. Чувах като през памук тихото им хихикане.

Кирил се извисяваше като скала готова да се стовари отгоре ми. Хвана един кичур коса, който се бе изплъзнал от опашката, и го прокара между пръстите си, закачайки с кокалчетата кожата на бузата ми.

Дробовете ми горяха от недостига на кислород, но страхът беше по-силен.

    - Ще се видим по История. - изръмжа на сантиметър от гърлото ми и се отдръпна, продължавайки пътя си, сякаш нищо не се е случило.

   Приятелите му го последваха, смеейки се. И този смях сякаш утвърждаваше що за неудачница съм и колко е нищожен животът ми.

                                                                                       ***

   „Днес след лекциите, на покрива. Посмей да не дойдеш!“ - пишеше на бележката, която тупна на чина ми.

Дори нямаше нужда се замислям от кого е. И така усещах погледа му през последния половин час, като острие опряно между лопатките ми, пречещо ми да се съсредоточа в думите на преподавателя. С треперещи пръсти напъхах листчето в джоба си.

   „Просто дишай! Вдишай, издишай! Всичко ще бъде наред!“

   Защо? Защо именно аз от стотиците студенти се оказах негова мишена? Защо търпя? Защото съм прекалено слаба. - осъзнавам с болка. Усмихвам се тъжно. Само смъртта може да ме избави от него. Просто една малка крачка в пустотата от някой висок етаж. Или спасителното успокоение на няколко таблетки. Нямаше да липсвам на никого. На родителите ми не им пукаше за мен, приятели нямах...

Звънецът за края на занятието бие. Нахвърлям всичко в раницата си и изхвърчам от аудиторията. Пет минути по-късно отварям вратата на покрива.

   Удря ме вълна студен, неприсъщ на есента, въздух. Захвърлям чантата и пристъпвам до ръба.

    - Идеално. - отронва се от устните ми, докато погледа ми изпълват храстите с бели рози.

    - Малката страхливка Мика е решила да умре? - чувам за себе си гласа, изпълнен с насмешка. И против волята си поглеждам в мрачните му кафяви очи. - Дръпни се от там, че ще залитнеш и ще паднеш!

   Нападките му не спират, а аз продължавам да обмислям различните последствия. Ако не смърт, то поне счупване на няколко кости ми е гарантирано. Дори няколко седмици в болница са по-добър вариант от сегашното ми положение.

    - Трябва да спреш да се виждаш с Елена. - от лицето му гласа му изчезва веселието и тонът му става студен и сериозен.

   Не вдигам глава, продължавам да гледам белите рози, опитвайки се да си спомня как ухаят. Скоро ще узная.

    - Знаеш ли, че е долна предателка? - продължава Кирил. - През цялото време ТЯ ми казваше къде си и какво правиш. А знаеш ли как й се отплащах?

   Все пак се осмелявам да се обърна към него, но не й да погледна в тъмните му очи.

   - Молеше ме да я чукам здраво за информацията, която ми предоставяше. - думите му са напоени от вечната му насмешка. - Продаваше те всеки път за секс с мен.

   Край. Изборът е направен.“

    - Надявам се никога повече да не те срещна. - набрала незнайно откъде смелост, вдигам поглед към него. И, гледайки право в очите му, произнасям: - Сбогом.

   Свобода – какво прекрасно чувство! Чувам как Кирил крещи името ми, но вече няма значение. Няколко прекрасни секунди на наслада от полета. Вярвам, че това ще е последното, което ще почувствам в живота си.

   Розите ухаят невероятно. Поемам последна глътка въздух и затварям очи, без да видя, как белоснежните листенца стават кърваво-червени.

                                                                       ***

   Заслепява ме ярка бяла светлина. Отново затварям очи. В главата ми се върти въпросът:

    - Умряла ли съм? Това раят ли е?

    - Ако това е раят, аз не би трябвало да съм тук, нали? - от до болка позная глас ме полазват тръпки и ме облива студена пот.

   Било е напразно. Обръщам глава и поглеждам Кирил уплашено. Виждам го да стои подпрян на стената и да ме наблюдава с неприсъщо за него безпокойство.

    - Лекарите казаха, че и двата крака са счупени. Имаш и пукната кост на ръката. - приближава се до леглото ми. Не знам къде да се дяна. По-скоро къде да се скрия. Надигам се, опитвайки да увелича разстоянието помежду ни, но той се оказва по-бърз и ръката му притиска рамото ми, за да не се движа. Странно, но усещам, че трепери.

    - Няма да се извинявам, защото съм сигурен, че няма да ми повярваш, но... - гледа ме в очите, а аз се опитвам да отместя поглед встрани, за да избягам от пронизващите ме тъмни очи. - Наистина съжалявам.

   Не искам да виждам лицето му, на което е изписано прекалено достоверно изражение на съчувствие и вина. В този момент толкова не прилича на себе си, че не знам какво мога да очаквам от него. И това ме плаши още повече.

   Внимателно докосва с устни челото ми и бързо се отдръпва.

    - Съжалявам. - и бързо излиза от стаята.

   Недоумяващо гледам затворената врата, очаквайки го всеки момент да се върне с приятелчетата си, за да ми се присмиват дружно. Къде е уловката? Защо е толкова добър към мен? Каква полза има от това?

О, разбрах. За него аз съм играчка. Но нима да си играеш с счупена играчка доставя удоволствие? Не мисля. Може би иска да ме „поправи“? Не, няма да го оставя да се доближи до мен. Въпреки че изглежда толкова убедителен, едно нещо знам със сигурност. Вълкът може и да си сложи овча кожа, ако му изнася, но си остава вълк.

                                                                                ***

   Защо не мога да се отърва от него? Защо постоянно идва при мен? Преди му е помагала Елена. Но сега? За какво съм му притрябвала? Аз съм просто счупена играчка. Искам само да отида някъде, където ще съм съвсем сама, където никой няма да ме достигне. Където той няма да може да ме докопа.

    - Здравей!

   Не се обръщам към него и продължавам да гледам през прозореца. Просто трябва да го игнорирам. Интересът му ще изчезне, ако се дистанцирам, нали? Какъв смисъл има от играчка, която не иска да отвръща на действията ти? Счупена играчка.

    - Говорих с лекаря. Каза, че днес ще ти правят операция.

   Погледът му изгаря тила ми.

    - Елена ми писа, че ще дойде да те види. Надявам се, че няма да се срещаш повече с нея.

   Не! Само не пак! Отчаяно се опитвам да преодолея треперенето си. Помня, че нищо хубаво не може да се очаква от него след този заповеден тон.

   Страхът бавно завладява всяка моя клетка и не смея дори да помръдна. Боря се с желанието да се скрия под одеялото.

  Шумното издишване прозвучава съвсем близо. Сякаш е точно зад гърба ми, готов да нанесе решаващия удар и най-накрая да ме унищожи напълно.

    - Прости ми! - ръцете му ме обгръщат, а аз усещам как сърцето ми препуска в бесен ритъм, блъска се в наранените ребра. - Съжалявам!

   Ръцете изчезват също толкова бързо, Кирил се отдръпва и напусна стаята. Треперенето бавно отминaва.

                                                                              ***

    - Мнението ми е, че проблемът Ви е тук. - докторът докосна с пръст слепоочието си. - Може би подсъзнателно се боите от нещо.

    - Искате да кажете, че дори само страхът ми може да блокира желанието да ходя?

    - Във Вашия случай причината вероятно е точно това. - подпря се на бюрото психологът.

   Осъзнаването на този факт ми причинява болка. Как да се избавя от страха си, ако той продължава да ме посещава всеки ден? Продължава да сяда да края на леглото ми и да ми разказва всевъзможни ежедневни глупости. Например как котката му всячески го тормози.

   Веднъж дори се осмелих да се засмея на една от тези истории. Преди да успея да реагирам ръцете му ме обвиха, а устите му не спираха да повтарят извинения. И досега не разбирам какво ме накара да отговоря на прегръдката.

   И сега, няма да си кривя душата, не ми се струва толкова ужасен. Не казвам, че страхът ми се е изпарил без остатък, но има и нещо друго. Мамка му, бях започнала да му се доверявам. Бяха изчезнали сърцебиенето и треперенето, вече по гърба ми вече не се стичаше ледена пот.

   Може би бях свикнала с него и затова количеството панически атаки се съкрати. Стана ми приятна компанията му. Учудващо, но Кирил беше способен да поддържа разговор на различни теми.

                                                                                     ***

    - Стига си вървял зад гърба ми. И сама мога да карам количката. - леко изгрубях този ден. Беше ме извел от болницата за кратка разходка из града.

    - Както кажете, госпожице. - покланя ми се шеговито и тръгва да пресича преди мен.

   Завъртам колелетата и в следващия момент виждам колата. Осъзнавам, че след няколко секунди Кирил ще е под гумите й и, че седяща в инвалидната количка не мога да сторя нищо.

   А трябва ли? Той не ми е никакъв, а аз за него съм само счупена играчка, която му е жал да изхвърли.

Напомням си, че именно той ме счупи. По негова вина сега съм в количка. Но като негова „играчка“ трябва да спася своя „господар“. Своя голям лош вълк. Който се опита да се промени, който се грижеше да мен.

Не разбирам как, но се надигам от количката и го избутвам на тротоара.

    - Благодаря ти за всичко.

   Виждам как очите му се разширяват. Вече е забелязал колата и протяга ръка към мен. Но е твърде късно. Силен удар и тъмнината ме прибира в ласкавата си прегръдка.

   Ще ми се отново да помириша рози.

© Todos los derechos reservados

La obra participa en el concurso:

СТРАХ и СМЕЛОСТ! »

7 Puesto

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Интересно!
  • "Но като негова „играчка“ трябва да спася своя „господар“." ако го нямаше това изречение, тогава щеше да е смелост. Разказът е хубав - човек понякога трудно избягва от проблемите си.
  • Видях смелостта в последната постъпка на героинята. Нейният живот за неговия! Успех, Миша! 😊✌
  • Не видях смелост. Разрешаването на проблем е смелост, а не бягството. Самоубийството е най-лошото бягство.
Propuestas
: ??:??