Родена съм на село. Е не съвсем, родих се в окръжния град, но още на петия ден ме пренесоха на село поради липса на жителство. Да, и това съществувало в онази далечна година. Родителите ми бяха странен съюз за онова време - от една страна баща, син на кулак, а от друга майка, която произхожда от семейство на видни партийци.
Първите ми спомени са от една не голяма къща, малко дворче, голяма зеленчукова градина и един заден двор, пълен с домашни животни. Най-често около мен бяха баба и дядо. Мама и татко пътуваха всяка сутрин до окръжния град, отиваха на работа. Живеехме в селото на татко, при кулаците, както продължаваха да ги наричат. Имам запечатен спомен, как мама обвинява татко, че не ни дават жителство, а дядо ме гушка и вика „А как можеше само да си живеем, ако не бяха тези…“. Фразата оставаше винаги недовършена. Тогава не разбирах съвсем за какво си говорят, но знаех, че родата на татко е виновна. Доста по-късно разбрах защо са виновни, но вече това нямаше значение.
КУЛАЦИТЕ
Баба и дядо, родителите на татко, произлизат от заможни фамилии. По онова време браковете били уреждани. Когато момчето стане достатъчно голямо, събирало се семейството и започвало обсъждането на момите. Бъдещата жена освен, че е трябвало да бъде почтена, добра, работлива, здрава, с добро име, е трябвало да произхожда от род равен на този на момчето. Така родата се спряла на баба ми. Проводили сватовници да я искат. Дълго се уговаряло кой какво ще даде, къде ще живеят, кои ниви ще получат. След като всичко било уредено, взели че казали и на младите, че им предстои сватба. От начало дядо се дърпал, защото се бил задявал с друга мома /което баба не пропускаше да му натяква до последния им ден заедно/, но под натиска на баща си и заплахата да остане без нито една нива, склонил. Вдигнали голяма сватба, на мегдана се извило дълго хоро, един вол и две прасенца се въртели на чевермето, виното се леело, а булката подрънквала със златните си пендари. Когато сватбата приключила, отделили им един парцел, до къщата на свекърите и с общи усилия вдигнали къща, голяма и светла, с чардаци и обори, както приляга на селски първенец. Годината била 1934. Светът, още не вдигнал глава от отминалото бедствие на първата световна, последвана от голямата депресия се подготвял за следващото, в държавата кипели политически брожения, в градовете навлизала нова мода, техническият прогрес бил в разцвет, но всичко това само хвърляло бледа сянка над селяните, за които земята била и цар и господар. Дядо и баба превивали гръб над нивите, наемали малоимотни хора за ратаи и пастири, прибирали реколтата, множели овцете и завъдили биволи. За няколко години събрали пари, откупили още няколко ниви близо до реката и започнали отглеждането на домати, пипер и ягоди. Възползвали се от прогреса и изградили напоителна система.
Родили им се трима сина за радост на фамилията, но съдбата не била благосклонна и двама от тях починали още в пелените. Останал само най-големият. Татко все още не се бил появил.
През това време настъпвали сложни политически промени. Колкото и да не се интересували от политика и външнополитическа обстановка, до селяните достигала информация за Трети райх, Хитлер, Чърчил, Ленин и Сталин. Все повече се говорело за нелегалните комунисти и за техните утопични теории. Но и колкото и утопично да звучали речите им тяхното присъствие се усещало все по-осезаемо. Множество пакости били приписвани на техните ударни групи- запален хамбар, изпотрошен инвентар, срината работилница, ограбен магазин. За да засили мерките за сигурност в селото, кметът повикал дядо ми и го уговорил да стане стражар. Отначало дядо се дърпал- децата, жената, земята, оборите… „Именно- рекъл му селският наместник - ти си добър стопанин, с труд си изкарваш хляба, хората ти вярват, не на един си помогнал. Сега времената са мътни, от такива хора има нужда селото. Качествата ги имаш, а аз ще ти дам и малко власт, та белким въдворим повече ред.“ На тези думи дядо нямало как да откаже и облякъл стражарската униформа. Не му било трудно да открие нелегалните комунисти. По негови думи това били все хаймани, мързеливци, дето чакали „Бог да им сложи залъка в устата“. Често разтурял събранията им, но му било жал да докладва някого- били все комшийски момчурляци, изпуснати вагабонти или сирачета от войната. Жалел ги, разгони ги, нахока ги, пък и често говорел насаме с родителите. „Хора от едно село сме, не бива синовете ни да се избиват. Вземете, стегнете ги!“.
Есента на 1939 година се разразила Втората световна война. Ужасите на Първата световна се завърнали с пълна сила. И въпреки страховете, селяните продължавали да вършат ежедневните си дейности. Но дядо ми се бил наел с поста стражар и изпаднал в незавидно положение. Комунистическата организация все повече надигала глава, а властта настоявала за бързи мерки, за арести, затвор и дори разстрели. Уговарял, молил, но буйните младежи не скланяли глава. Мечтите да видят дядо разорен, а имотът му разпарчетосан не секвали.
През март 1944 година на бял свят се появил татко. Семейството на дядо търпяло редица загуби- били принудени да плащат по-големи данъци, търговията секнала, а и нелегалните ставали все по-силни и все по-алчни. И вместо да се радва на рожбата си, дядо бил принуден да лавира между исканията на правителството и това, да не почерни комшийските семейства. През пролетта на 1944 година на помощ на селските стражари била изпратена жандармерия. Заповедта била да се открият всички ядра на подривна дейност и да бъдат унищожени. Смърт. Дядо добре знаел, че в тези ядра са и двама негови племенници, захвърлили преди години ралото и отдали се на мързел и пиянство, но все пак братови деца били. Те не искали властта, не искали да управляват, не се борели за народа, а единственото, за което ги било грижа било как да имат достатъчно без да работят. Разбрал за организираната хайка, дядо изпратил баба с пеленаче на ръце, да предупреди братовите му отрочета. „Хванаха шумака“- били единствените думи на баба, когато се прибрала.
Два дни по-късно дядо хвърлил униформата, като се оправдал с новороденото и многото грижи. Навел глава и тръгнал отново по нивите. Снабдил се с радио, доста рядка вещ в селото. Вечер се събирали с комшии и следели развитието на военните действия, а в края на вечерта всички отправяли благодарствена молитва, че България и този ден е подмината от преки военни действия.
Лятото отминало, дошъл септември и още не влязъл през вратата завързал черните забрадки на мнозина майки. Комунистическата партия била взела властта, започнали преследвания на фашисти, народни кръвопийци, експлоататори на народа. Не подминали и дома на дядо, който бил затворен и обявен за политически опасно лице. Съдил го не кой да е, а онзи негов братов син, който се отървал благодарение на ранното предупреждение от страна на баба. Дядо лежал около месец в мазето на кметството, а после го пуснали. Бил принуден да преотстъпи за добруването на народа голяма част от имотите си. Голямата къща в центъра на селото била взета в полза на държавата. Дядо получил малък парцел в края на селото, където трябвало да построи нов дом. Там, в края на селото започнало съзнателното детство на татко. Той ясно си спомня как всяка сутрин ставали и отивали на нивата до реката, само тя им била останала, както и три овце и две биволици. Там, на последната селска порта се появявали надписи КУЛАЦИ. Там, изолиран от селото, дядо ставал и всяка сутрин пребоядисвал малката портичка, докато една сутрин не я откачил, то нямало вече какво да се вземе - едва изкарвали прехраната си. Надписът се появил на стената на новопостроената къща. Дядо така го оставил- за спомен.
И уж всичко поутихнало, когато десетилетие по-късно дошла масовата национализация. „Нали искаш синовете ти да учат- подписвай!“ и дядо с охота подписал, че предава на държавата последната си нива. Е, синовете му завършили средно, но за висше не можело и дума да става. Да работят в града - да не си и помислиш, да получат врачанско жителство- не ставай смешен. Без изход, поне на този етап.
/следва/
© Анелия Александрова Todos los derechos reservados