26 ene 2005, 15:08

Седем приказки разказани от пъстроцветната дъга 

  Prosa » Cuentos y obras para niños
7752 0 4
9 мин за четене

На дъщеря ми и всичките деца, които обичат приказки

Понякога след дъжд на небето се появява дъга. Тя е плетеница от цветове, които носят красота и радост в сърцата на децата. Дъгата е скрила чудни приказки в своите цветове. Сега ще Ви разкажа някои от тях.


Мечтата на розата

В една градина се родила чудна и прекрасна роза, ослепителна и красива, с нежни листи и красиво тънко стъбло. Всеки минувач спирал и се възхищавал на красивата червена роза. Тя била наобиколена от много други цветя - маргаритки, невенчета, божури. От време на време високомерната Роза казвала:
- Някой ден ще ме открият... Мечтая да се махна от тази градина. Вие сте обикновени, а аз - не. Вие сте красиви, но аз съм неповторима.
Маргаритките шепнели:
- Розичке, ние ще тъжим за теб.
Божурите дори не се впечатлявали от казаното от нея. Престрували се на безразлични. Невените - оранжеви и огнени възмутително поклащали главички:
-  Недей така, Розичке! Стой при нас в градината и не се възгордявай.
-  Не искам да съм тук! Искам да съм специална.
Подухнал вятър и разнесъл аромата на цветята. Ароматът на розата бил най - прекрасен. Покрай градината преминала девойка. Тя видяла красивата роза и я откъснала.
-  Това е моето цвете, казала тя и го закичила в косите си.
Вечерта отишла на бал и там танцувала цяла нощ. Момичето изпъквало с красивата си бяла кожа, бадемови очи и дълги прекрасни смолисти коси, в които била закичена розата. Розата в косите й се чувствала най - специалното цвете на света. Тази нощ била неповторима за розата и тя тръпнела от щастие. Един момък поканил красивата девойка на танц. Призори, преди да се разделят той помолил своята избраница да му подари нещо ценно за спомен. Тя свалила розата от косите си и нежно я целунала. Подавайки му цветето изрекла:
-  Погледнеш ли това цвете, то ще ти напомня за мен – рекло момичето.
Мечтата на розата се сбъднала. Случайно или не, но от обикновено градинско цвете тя се превърнала в символ на любов! Това е приказката, която разказва червената пътека на Дъгата.


Тиквеното оранжево прасенце

Живяло някога едно прасенце, което мечтаело да насади и отгледа поле от тикви - оранжеви и големи, приличащи на слънца. То много обичало да яде тиква. Докато другите прасенца се въргаляли в локви от кал и се цапали весело, то се трудело над своето тиквено поле. Прасчо упорито се грижел за своите оранжеви тикви. Другите прасенца му се подигравали, но той следвал мечтата си трудейки се и вярвайки, че ще успее в своето начинание. Прасчо изобщо не се повлиял от другите прасенца, които обичали да играят  в локвите от кал.

- Хей, Прасчо! - подвиквали те. Стига си се трудил! Ела да играеш с нас.
- Не мога, имам работа - отвръщал той на прасенцата.
Прасчо вярвал, че в неговата градина ще се родят най-сладките, големи и красиви оранжеви тикви на света.
И се родили тикви - прекрасни и оранжеви като слънца, сладки и вкусни като мед. Между тях имало една огромна тиква, толкова голяма, че Прасчо си направил къщичка от тиква. Той грижливо подредил  тиквената си къщичка и заживял в нея.

- Видяхте ли? Докато вие играехте в локвите аз постигнах мечтата си благодарение на труд и постоянство – казвал той на другите прасенца.
-  Прасчо, ти наистина успя. Благодарим, че ни даде да опитаме от вкусните оранжеви тикви.
- Добре сте ми дошли! - така отвръщал Прасчо.
Може би от оранжевите тикви и поради това, че Прасчо все си хапвал от тях, или от това че Прасчо живеел в тиквена къщичка постепенно от розово прасенце се превърнал в оранжево прасенце.
- Вижте го целият е оранжев!
А той бил не само оранжево прасенце, но и най-трудолюбивото прасенце на света.  Бил проумял, че за да осъществиш мечта са нужни труд и постоянство. Това разказва оранжевата пътека Дъгата!


Детето на Слънцето

Цар Слънчо светел с огромна мощ над света. Подкарвал колесницата си с вълшебни коне и огрявал Земята. Дарявал живот на всички живи твари, които живеели там. Преминавайки през една висока планина Слънчо прекършил един от лъчите си. От парченцето, което паднало се родило слънчевото дете. То било мъничко и красиво. Светело като баща си, но не притежавало неговата огромна мощ и сила. Слънчевото дете пътувало с цар Слънчо, но винаги било тъжно. Един ден баща му го попитал:
-  Кажи ми защо винаги си тъжно?
-  Искам да отида при хората - казало то.
След дълги размишления цар Слънчо взел най-трудното решение - да го пусне при тях.
Един ден прелитайки ниско над Земята със своята колесница той пуснал детето си като дар на хората. Детенцето му станало част от техните души. Когато човек се усмихва, заприличва на слънце. Това е така, защото във всеки човек било възрастен или дете има частица от детето на Слънцето. Това разказва жълтата пътека на Дъгата.


Синята морска звезда

На дъното на огромния и необятен Океан живеела красива морска звезда. Тя винаги била тъжна. Не била като другите морски обитатели, които играели и се забавлявали. Синята морска звезда мечтаела да не бъде сред корали и миди, и стада от рибки. Искала да се издигне нагоре, нагоре към светлото синьо небе. Звездичката си имала приятел, шарената рибка Червеноперка.
- Кажи ми, мила рибке, красива ли съм?
- Ти си много, много красива
- Но защо съм тук, а не на небето?
Малката рибка мъдро отговаряла:
- Едни звезди се раждат на небето, а други в океана.
- Искам да светя горе.
Плачела морската синя звезда.
- Но ти светиш тук!
Успокоително шепнела Червеноперка. Морската синя звезда не спирала да тъгува. Царят на морето Нептун я извикал при себе си.
- Разбрах, че не искаш да си тук, а горе в небесата далече от нас...
- О, царю, помогни ми! Ти имаш тази власт!
- Всички тук сме тъжни, когато някой се чувства нещастен. Ще използвам вълшебната си сила и ще те възкача на небето. Зарадвала се Синята Морска Звезда. Започнала да танцува от щастие. Дори и не подозирала, че бидейки там горе, ще свети, но никога няма да може да танцува и да се вижда със своите приятели.
- Червеноперке, аз отивам сред звездите.
Заплакала малката рибка. Тя обичала Синята Морска Звезда.
- Недей тъгувай за мен. Винаги ще те помня.
Мигът на нейното превъплъщение дошъл. Нептун докоснал морската звезда с жезъла си и тя почувствала как се издига високо, високо, високо...
После всичко утихнало. На небето се появила Нова звезда, която носела странна тъга в сърцето си. Около нея милиони други звезди потрепвали като фенерчета и светели над така огромния свят, но бидейки там горе синята звезда разбрала, че достигането до желаното не винаги е най-доброто. Била далече от океана и приятелката си Червеноперка. Не можела да танцува свободно, както го правела на морското дъно. Светела над необятната морска шир и гледала с тъга, онова което била изгубила, когато изпълнила мечтата си. Нощем над океана свети една огромна, синя, красива, но тъжна звезда. Сълзите й се ронят и се сливат с него, приютени в прегръдката му.
Това разказва синята пътека на Дъгата.


Светлосиният балон

Светлосиният балон се чувствал голям и красив. Той бил закачен на една връзка с негови събратя и очаквал някой да го купи за детето си. Продавачът подвиквал:
- Балони... балони... шарени балони. Купете си балон!
Духнал силен вятър. Повдигнал със силните си ръце балона, откъснал го от връзката и го понесъл над огромния свят. Летял балонът дълго. Летял над морета и планини.
„Приличам на светлосиня птица в небето.  Ах, как искам някое дете да си играе с мен! Мястото ми не е тук.”

  Така си мислел балонът, докато се носел над обширния свят. Вятърът утихнал. Бавно и постепенно балонът започнал да се спуска към земята. В един двор плачело дете. Балонът се насочил към него и паднал в ръцете му.
- Мамо, имам най-красивия светлосин балон на света. Падна от небето право в ръцете ми.
То здраво притиснало балона към гърдите си. Светлосиният балон чул как бие щастливото детско сърце и се почувствал щастлив.  Детето се затичало към своите приятели и извикало:
- Вижте, имам балон, който е най - красивият на света!

Спънало се от един камък и паднало. Балонът излетял от ръцете му и се забил в близкия трендафилов храст. ПУК! Миг преди това светлосиният балон си помислил:
„Щастливец съм, бях прегръщан от вятъра и целунат от слънцето, подарих щастие на тъжно дете,  а кой балон може да се похвали с толкова много приключения в краткото си съществуване?”

Светлосиният балон се спукал, но приказката за него още се разказва от светлосинята пътека на Дъгата.


Люляковата принцеса

Някога много отдавна живеело едно момиче, то имало красиви сини очи и дълги коси, които се спускали около бялото му лице като ореол. Носела рокля от лилава коприна, обсипана със скъпоценни смарагди и камъни. Грижела се с търпение и любов за всяко едно дърво или цвят.


"На люляците съм принцеса,

но моето сърце скърби и плаче.

Да имам мил другар мечтая,
за обич нежна и омайна"


Пеела тя чудната си песен, а вятърът я разнасял надлъж и шир по света. Един момък, който живеел в далечна страна чул чудната песен. Вълшебният глас на непознатото момиче пленил сърцето му. Скрил песента дълбоко в душата си и поел по пътища незнайни да търси Люляковата принцеса. Дълго пътувал, но успял да открие люляковата гора. Зърнал прекрасното момиче и го обикнал от все сърце.
-  Чух песента ти и дойдох другар да ти бъда!
-  Добре дошъл при мен. Чаках те толкова дълго – тихо промълвило момичето.
Страните й се покрили с руменина, а после се усмихнала.
- Песента ти ме доведе тук. Гласът ти ме покори и изпълни душата ми с обич към теб.
Направили сватба за чудо и приказ.
Най- хубавото е когато мечтата на чистото сърце се превърне в реалност. Такава приказка разказва виолетовата пътека на Дъгата.


Само зелената пътека мълчала.
- Защо мълчиш? разкажи ни твоята приказка и тя започнала да разказва:


Зелена приказка

Някога много отдавна, толкова много преди...


Живеело дете с чудни зелени очи, то винаги питало:

 

-         Какво е това? Защо светът е свят? Или пък защо рибите нямат крака? Дали чадърите плуват като лодки? Облаците имат ли уши? Какъв е вкусът на Млечния път?  И хиляди други неща, с които ако се направела магистрала тя щяла да обиколи петнадесет или повече от петнадесет милиона пъти земята.  Детето било любознателно и искало всичко да разбере. Минали години и то пораснало голям и силен мъж. Колкото повече научавал, толкова повече искал да научи. Всяко научено от него нещо разширявало хоризонта пред очите му. Най-големият му приятел била книгата. Книгата е онова тайнство, чрез което се докосваш до звездите, навлизаш в недрата на земята, опознаваш нови светове. Момчето със зелени очи станало учител, за да предаде своето знание на децата и да им предава мъдростта на словото. Това разказва зелената пътека на Дъгата.


Дъгата приказки реди, сърцето си за нея отключи. Някога много отдавна, толкова много преди...

 

 

 

© Лили Спасова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Благодаря ти.
  • много сладички...и...абе браво какво друго да кажа...напомни ми на...не наистина много ми беше приятно да чета...
  • Благодаря много мила.
  • Дара, страхотно е!!!!! Пожелавам ти детето в теб да е вечно живо, иначе нямаше как да създадеш тези прекрасни приказки!
Propuestas
: ??:??