Седемте смъртни гряха
Похот. Чревоугодничество. Скъперничество. Леност. Гняв. Завист. Гордост. Седемте смъртни гряха.
В деня в който научих тяхната история валеше. Не ми се стоеше вкъщи и ми се искаше да изляза. Но никой от приятелите ми не беше свободен. Затова реших да си взема лаптопа и да седна в любимото си кафене да попиша. И както си стоях там, със забит в екрана поглед, тракащи по клавиатурата пръсти, чаша изстинало кафе с мляко и пепелник с догаряща и забравена отдавна цигара в него, той се появи и седна на стола срещу мен. Явно от доста време седеше там преди мига, в който го забелязах. Не си спомням каква беше първата ми мисъл. Чудя се даже дали съм си помислила нещо. Защото красотата му бе спираща дъха. А студеното му и в същото време огнено и магнетично излъчване караха сърцето да бие толкова бързо, сякаш всеки момент ще изскочи от гърдите. И преди бях виждала красиви момчета. Но този път имаше нещо особено. Нещо, което не позволяваше на човек да отдели погледа си от него.
Зачудих се отколко ли време ме наблюдаваше. Явно, че не бе седнал преди няколко секунди, защото чашата кафе пред него бе преполовена, а фасовете в пепелника бяха различни от моите. Не знаех защо бе решил да седне тук. Не знаех какво толкова интересно виждаше в мен, което да си струва наблюденията. Мисля, че точно в този момент бях забравила как се построяват цели изречения. Или поне такива, които все пак имат някакъв смисъл.
- Каква рядка гледка си!
Тихият и дрезгав глас прозвуча като оркестър от камбанки. Глас, с който бяха изречени тези странни думи. Нямах си и на идея за какво ми говори.
- Ха?
Засмя се и на лицето му се появиха две трaпчинки. Не знам защо, но му завидях за тях, независимо че и аз имам.
- Няма значение. Странна си. Интересна си. И ми харесваш.
Ако аз бях странна, то тогава не знам той какъв беше. Откачалка явно. Но невероятно привлекателна откачалка. Напомняше ми за чувството, което предизвиква в мен шоколада. Грешно, но неустоимо. Точно така се чувствах, докато седях срещу него и водехме нашия странен разговор.
- Така ли мислиш?
- Да. Искаш ли да чуеш една история?
Леле, този ставаше все по-странен и странен. Досега никой не ми бе разказвал каквото и да е след по-малко от пет минути разговор. Какво ли толкова имаше да разказва? Историята на живота си? Отговорът ми на този въпрос беше само едно въпросително повдигане на вежди.
- Всъщност са седем. По една за всеки смъртен грях.
А? Я повтори? Красавецът май се шегуваше. Но защо пък не?! И без това музата ми бе отлетяла нанякъде и кой знаеше кога щеше да реши да се върне. Това и му казах. Думите ми го накараха само лекичко да извие ъглите на устните си. В този момент ми заприлича на дявол. Или пък не.
- Е, за кой грях ще е първата история?
- Похотта.
Той започна историята си с тих глас, който омагьосваше и те караше да го слушаш.
Историята е за три ангела. Имената им били Асмоя, Калан и Сен. Калан и Сен били братя и най–добри приятели. Също така били и покровителите на приятелството. А Асмоя била покровителката на любовта. Между тримата съществувала невероятно силна връзка. Били неразделни. Всички много им се възхищавали. Дори главният ангел благославял приятелството им.
Но това, което мнозина от ангелите не знаели, включително и братята, било, че Асмоя не била чак толкова мила и добра, колкото смятали. Дълбоко в себе си тя завиждала на всички около нея за тяхната всеотдайност и добронамереност. Завиждала им, защото често мислите и били изпълнени с егоизъм, и дори и да го осъзнавала, не можела да ги промени. Знаела, че никога няма да бъде като тях. В началото се борела. Отказвала да се поддаде на мислите си, но с времето губела битката. Докато в един момент им се предала напълно. И любовта, на която била покровител и която изпитвала се превърнала в нищо повече от похот.
Първите жертви на тази похот били Калан и Сен. Те лесно се поддали на изкусителните ú думи. На прелъстителните ú погледи и усмивки. За тях това чувство било непознато, защото никога преди това похотта не съществувала в ангелските владения. А заедно с нея се появила и ревността. Скоро след това братята започнали да се карат. Всеки спор бил все по-яростен от предишния.
Докато не дошъл последният. Той бил толкова жесток, че накрая Сен и Калан взаимно се убили. Смъртта им накарала всички ангели да плачат.
Ангелите имали съвет, който се състоял от най-възрастните и мъдри техни представители. Той се събрал след случилото се. Пред него била изправена Асмоя. След дълги обсъждания те и съобщили своето решения. Председятелят и казал:
- Ти предаде приятелството си с Калан и Сен. Сега те са мъртви. Редиците ни изгубиха две чисти създания. Заради тяхната смърт ще бъдеш наказана. От този момент нататък си лишена от силите си на ангел. Ще се превърнеш в сукубус. Ще се храниш от похотта на човешките мъже. За тях ти ще бъдеш един сън, една фантазия. След твоите посещения ще те забравят. Няма да си нищо повече от мимолетен и незначителен спомен за техните съзнания. Всеки от тях, дръзнал да се влюби в този спомен, ще изгуби душата си. Изкупление ще получиш само и единствено, ако се научиш да отстояваш на жаждата да се подчиниш на греховните си желания и страсти. Напусни владенията ни, демоне.
- По този начин Асмоя била наказана. Тя изгубила крилете си. А те са най-скъпоценното нещо за всеки ангел. Тя била причината за смъртта на своите приятели. Но все пак ангелите са символ на доброто. Условията, които ú поставили, били нейният шанс да си върне душата и крилете.
- Но все пак не било ли това наказание прекалено тежко? - попитах.
- Не забравяй, че тя била тази, която се отказала от борбата със собствените си демони. Както и при хората, така и ангелите не се раждат добри. Това, което ги прави ангели е точно тяхната сила и воля да се противопоставят на своите първични желания. Независимо, че те са много по-близко до боговете от обикновените хора, те също имат душа и желания като твоите.
Замислих се върху думите му. Ангели, демони, богове, митологията като цяло винаги са били едни от най-големите ми интереси. Но това, което ми разказваше непознатият, бе една неизвестна за мен ангелска черта. Искаше ми се да повярвам в думите му. Но те навярно бяха просто вълшебна приказка.
- Искаш да кажеш, че още от самото начало греховете са съществували?
- Да.
Името на съгрешилия ангел ме подсети за нещо. Без да се усетя започнах да изразявам мислите си на глас.
- Асмоя… Асмодий… Похот… Асмодий… Точно така. Асмодий е демонът на похотта. Има ли нещо общо с ангела от историята ти?
В очите му за миг проблесна изненада. Но само за миг. Дали само ми се беше сторило така.
- Много добре. Виждам, че знаеш някои неща. Да, Асмодий е демона на похотта. Може да се каже, че той бил свързан с Асмоя по определен начин. Преди Падението той също бил ангел, но после се превърнал в демон.
Това донякъде изясни нещата в съзнанието ми. Или може би ги замъгли още повече. Не бях сигурна. Единственото, което знаех в този момент е, че ми харесваше да слушам как разказва. И естествено ми се искаше да чуя и останалите истории.
- Е, за кой грях ще е следващата история?
- Тя ще е за два от тях. Ще е за чревоугодничеството и за леността. Тези два гряха са свързани помежду си.
Гласът му отново изпълни пространството около нас. От този момент до края на историята не забелязах нищо от случващото се в кафенето.
Велс и Белфс били близнаци. Те били ангелите, които отговаряли за удоволствието и почивката на хората. Велс помагал на хората да изпитват удоволствие и наслада и от най-малките неща в живота, а Белфс – да не забравят, че енергията им не е неизчерпаема. Често се случвало да си помагат един на друг със задачите и задълженията си.
Нямало случай, в който да се спомене само един от братята. Те били двете половини на едно цяло, на една душа. Но както и с Асмоя, те били погълнати от желанията си. Скоро те съвсем занемарили работата си. На Земята настанал хаос. Хората били нещастни. Забравили как да изпитват радост от най-малките неща. Забравили какво е почивка и започнали да измират. И както в случая с ангела, превърнат в сукубус, отново бил събран Съветът. Присъдата на Велс била да търси вечното удоволствие и никога да не го намери, докато не си спомни това, което бил забравил. А на Белфс вечно да търси плода, който щял да спре потока от непрестанна енергия и да му позволи да си почине.
- Тези неща те трябвало да намерят в света на хората. Естествено, както и на всички други ангели, извършили престъпления, техните криле били отнети.
- А какво бил забравил Велс?
- Удоволствието от малките неща. Колкото повече имал, толкова повече искал.
Беше прав. Това често се случваше и с хората. Ние често забравяме, че нямаме нужда от много, за да бъдем щастливи. Нямаше какво повече да кажа.
- Предполагам, че следващата история ще е за скъперничеството.
- Права си.
Мами била един от най-благородните ангели в техните владения. На никого не отказвала услуга. Винаги била готова да помогне на нуждаещите си. На това учела и хората и ангелите. Учела ги, че не е важно колко имаш, а какво си готов да дадеш, за да помогнеш на другите.
Веднъж била помолена за услуга, за която нямала способностите да изпълни. Другите ангели също не можели да ú помогнат. Но желанието ú да помогне било толкова силно, че се престрашила да отиде до демонското измерение и да помоли предводителя им за помощ. Той се съгласил. Но поставил условие. Мами трябвало да попита този, на когото правела услугата, дали наистина има нужда от това и дали наистина иска тя да изпълни желанието му, ако знае, че в замяна ангелът ще изгуби най-скъпото. Ако той кажел, че въпреки всичко иска молбата му да бъде изпълнена, тогава щял да помогне.
Отговорът на този въпрос бил положителен и тя постепенно започнала да губи своето желание да помага. Скоро след това една майка помолила Мами за помощ за болното ú дете. Тя отказала и детето изгубило живота си.
Детският живот е едно от най-важните неща за ангелите. Нейният отказ да помогне довел до събрание на Съвета. Дейтвията ú причинили огромна тъга в ангелските сърца. Наказанието ú било всеки път щом откаже да помогне на някого да губи част от сърцето и душата си. А за всяка добрина, която извършила щяла да си връща по една загубена частица.
Бях съгласна. Наистина не знаех дали има нещо по-чисто и скъпоценно от детския живот.
- Интересно. И тъжно. Но също така и много жестоко.
Само това можех да кажа. Искаше ми се да зная за какво си мислеше той. Да знам откъде му идваха идеите за тези вълшебни приказки, представящи ангелите като най-обикновени човешки същества, които се изправят пред същите избори и проблеми като нас. В този момент той запали поредната цигара. През цялото време не бе спрял да пуши.
- Така е. Да откажеш да помогнеш е егоистично. Макар и жестоко, не мислиш ли, че Мами е получила наказанието, което си е заслужила? Защото тя е имала възможността да спаси това дете.
- Да, но тя веднъж вече си е изпатила от желанието си да помага на хората. А и то ú било отнето от демонския господар. Как е можела да помогне тогава?
- Могла е. Не забравяй, че хората непрекъснато се променят. Всеки може да си върне това, което е загубил, но само ако поиска.
Някак си се разгневих заради Мами. Нямаше значение, че тя бе просто една приказна героиня. Не разбирах защо е била наказана.
- Гняв – каза непознатият. – Това виждам в очите ти. Тогава нека ти разкажа неговата история.
Ирая бил ангел, известен с търпението си и с това, че никога не показвал чувствата си. Любимото му занимание било да наблюдава детските игри и да пази децата от опасност.
Веднъж както ги наблюдавал децата започнали опасна игра. Но той решил, че това било просто една от поредните им безобидни лудории. И сгрешил. Докато осъзнае грешката си, едно от децата вече било мъртво. Болката от загубата и неспособността да направи нещо го накарали да загуби контрол върху себе си и силите си. Около него избухнал поток от тъмна енергия, в резултат на черните му мисли. Децата не могли да понесат толкова много сила и до едно загубили живота си.
Когато разбрал какво е станало, се предал на Съвета, като поискал да бъде екзекутиран за действията си. Но те му отказали. Отсъдили, че от този момент нататък ще броди по света и ще събира яростта на хората. И когато стигнел предела си, някой щял да загине. За да си върне душата, той трябвало отново да се научи да се контролира и да проявява търпение, дори когато болката в сърцето му е непоносима.
И този ангел ми стана симпатичен. Или по-скоро го съжалявах.
- Защо са му отказали да го екзекутират?
- Защото са ангели и не биха могли да убият. Но най вече защото смятали смъртта за прекалено малко наказание. Все пак те много ценяли детския живот.
Сега вече разбирах. Но въпреки всичко ми беше симпатичен и изпитвах съжаление към него.
- Останаха само завистта и гордостта – казах.
- Да. Тяхната история също е обща. Искаш ли да я започна или имаш нужда от малко почивка?
- Предпочитам да изчакам преди да чуя и нея.
Той кимна. Никой от нас не продума повече. Вдигнах чашата си за кафе, като я обхванах с две ръце и отпих бавно. Течността вътре бе студена. Беше перфектно. Обожавам студено кафе. Запалих нова цигара. Наблюдавах я как бавно догаря. Дръпнах си и издишах дима право в лицето му. Той отговори на закачката ми и направи същото. Устните му се извиха в широка усмивка.
Искаше ми се да попитам как се казва. Но някак си не можех да събера смелост за това. Вероятно част от чара на случващото се бе точно в тази анонимност. Вероятно никога нямаше да узная кой е. Може би бе пет или шест години по–възрастен от мен. Но въпреки това ви напомняше просто за едно голямо дете, без значение колко сериозен бе.
Май беше време и за последната история.
- Може ли да чуя и последния от разказите ти?
Непознатият само кимна и започна.
Левай и Фериан били най-добри приятели. Но чувствата между тях не били напълно искрени. Левай завиждал на Фериан за много неща, а той бил прекалено горд, за да с признае, че имало неща в които приятелят му бил по-добър от него. Естествено, едно такова приятелство не можело да продължава вечно. Скоро нещата между тях започнали да се пропукват.
Заради завистта си Левай правил всичко възможно да надмине другаря си. А Фериан от гордост отказвал да признае качествата му. Веднъж толкова жестоко се скарали, че се сбили близо до една пропаст и паднали в нея.
Когато пристигнали в ангелскте владения, те продължавали да се карат и не осъзнавали какво се било случило. Ангелита се разстроили от виковете и крясъците им, но смятали, че скоро ще престанат. Само, че не се случило. Спорът им продължил с години, докато на ангелите не им омръзнало и не ги изпратили в демонското измерение. А Съветът обявил гордостта и завистта за последните два смъртни гряха.
Учудих се, че в тази последна приказка героите бяха хора, а не ангели и го попитах за това.
- Не можеш да очакваш ангелите да са виновни за всички смъртни грехове.
Кимнах. Имах толкова много въпроси. Но не можех да ги задам.
- Невероятни разкази. Имаш страхотно въображение. Звучаха страшно реалистично.
На лицето му се появи дяволита усмивка.
- Защо смяташ, че съм си ги измислил? Откъде знаеш, че казаното не е истина?
Не знаех. Но какво друго можеха да бъдат, освен една измислица. Колкото и да вярвах, че вероятно съществуват или поне са съществували богове, ангели и всички останали митични същества, не вярвах, че някой знае истинската им история.
Той просто седеше срещу мен и мълчеше. Може би чакаше отговора ми.
- Не знам.
Отново ми се усмихна. Всеки път, когато го направеше ми изглеждаше някак нереален и неземен. Ако наистина имаше ангели, то те сигурно изглеждаха като него. Сигурно притежаваха неговите красота и обаяние. Или може би бяха дори още по–прекрасни. За миг даже ми се стори, че виждам криле, излизаще от гърба му. Шест черни, огромни и омагьосваще криле. Но само за миг.
Той стана да си върви. Реших, че това е последният ми шанс да науча името му.
- Хей – извиках, за да го спра. – Как се казваш?
Странникът се обърна само за миг.
- Името ми е Самаел, Ангелът на смъртта.
Избухнах в смях и привлякох вниманието на всички в кафенето. Самаел или както там се казваше, наистина беше откачил. Но в момента, в който излезе от кафенето, за миг отново зърнах черните криле. Скочих и изтичах на улицата. Тя бе пуста. Той бе изчезнал така, както животът се изплъзва между пръстите ни. Замислих се. Не е ли смъртта най-големият ни учител?!
Дали все пак не ми бе казал истината?
© Саня Todos los derechos reservados