Седнах на брега на времето

Като сега. Спомням си, че ти замина за Лондон “при децата”. Тръгна набързо. Не ми позволи да се сбогуваме. Толкова много работа имах, че като че ли си отдъхнах: “Ще мога да свърша много неща” - казах си бодро аз. 
      От време на време звънях ту по телефона, ту на джиесема, за да видя дали си се върнал. Отговаряше ми само секретарят.
Един ден ми се стори, че това лято прекали. Купих една картичка – с кафяв кант по краищата, бяха цветя. Най-напред написах колко много се тревожа за теб. Скъсах листа. Не биваше да предизвиквам съдбата. Написах, че се надявам всичко да е наред. Молех те да ми се обадиш. Без марка. Направо в пощенската кутия. На плика написах “Лично”. Като че ли знаех, че други ще я четат.
     Онова лято продължи чак до края на ноември. Да, със сигурност беше аномално топло, както сега. За пръв път виждах толкова яркожълти топли листа. Чудех се как досега не съм забелязвала красотата на есента. И ми се щеше да ти напиша нещо красиво. Но тебе вече те нямаше.
    Църквата беше малка да побере всички дошли. Дворът също бе пълен с народ. Половината ги познавах. Раздаваха ни свещи. Всички бяха сериозни и тъжни. Минах с тълпата да поднеса съболезнованията на близките. Огромен стряскащ портрет до урната с праха. От него ни гледаше ти, с присвити пронизващи очи иззад дима на лулата. Боже, колко близки, които не познавам, приемаха съболезнованията.
     Излизахме през друг вход на черквата. Седнах на една пейка – нито много далече, нито много близо. Никой не бързаше да си отива, събираха се по групи и тихо разговаряха. Вече смрачаваше.
Пристигна бялата катафалка. Наръчите с цветя едвам се побраха. Дълго ги товариха. Не чувах какво си говорят. После бавно катафалката тръгна към гробищата.