Баба Койна седеше на пейката пред вратника, с една ръка държеше бастуна, с другата оправяше забрадката си. Пред нея се виждаше пуст и прашен селски път, а козичката й пасеше накрая в тревата, къщата на баба Койна беше последна, а и да не беше, нямаше на кой да пречи животинката, нали в село бяха обитавани пет шест къщи, като не броим англичаните. Всички останали в селото бяха възрастни, на по 70/75 години, а дядо Тошо Тошев, дето е най-близко до баба Койна пък днес става на 86. Та англичаните по тоя повод вчера посетиха бабата, да й предложат да се включи и тя в тържеството, което му организираха, пустите му англичани, откъде се бяха сетили да зарадват стареца, дето вече 30 години сам седи в къщичката си, бабата му починала рано, още децата им си били тука, а после и те емигрирали... Отишли на работа в Англия и не се върнали... Каква ирония, а, мислеше си баба Койна, Тончо и Пенка в Англия, а Джон и Мелани в село...
Та вчера Мелани дойде при баба Койна и й вика:
-Привет, Койна! Дедо Тошо утре има рожден ден, аз пека пай, Джон прави барбекю, да направи тържество, ти дойде? Може нищо не носи, само дойде, други питах, дойде. И Иван, Роса дойде, Питър и Хелън дойде... - завалено говореше, ама всичко й се разбира, само дето имената на съселяните обръщаше на английски.
-Е, ще дойда и аз. Ще направя една питка, да е топличка, ще наточа шише ракия, да пийне стареца, а пък и кокалите си да разтрива... От колко часа ще е тържеството, да съм готова? - попита баба Койна.
- Аз предлага обяд. Ти дойде у нас и тръгне заедно, може?
- Може, що да не може! Айде, утре ще съм у вас на обяд.
- Добре, ще чакам! До утре, Койна! - каза Мелани и си тръгна.
А баба Койна сега седеше на пейката и гледаше към козичката, до нея имаше вързопче, в шарена бохча беше завила топлата питка, а до нея стоеше шише с ракия. Баба Койна събираше джанките всяка година и си вареше скоросмъртница, да има, може пък да дойдат децата да си вземат за града...
Бабата стана, отиде да върже козичката, да не я търси сетне из шубраците! После взе бохчата в ръка, сложи шишето в джоба на работната престилка, синя, удобна й беше, хвана бастуна и тръгна към англичаните.
Като стигна видя, че и останалите са се приготвили, всеки по нещо е взел за стареца в ръка и я чакаха. Заедно отидоха до дядо Тошовата къща. Старецът седеше на припек пред къщи. Облякъл кожухче от агнешка кожа, дето всеки имаше такова по време на социализма, всеки на село, де. Много се зарадва като ги видя, от лани не излизаше и винаги се радваше на посетители. А нали всички имаха от модерните телефони, та и той, звънеше наред и си търсеше компания, ако един ден го пропуснеха... Но англичаните не пропускаха ден, да го навестят.
- Ха, добре сте ми дошли, ама като гледам всички носите по нещо, таман моите гозби ще ми останат за утре, ха ха ха- шумно се засмя дядо Тошо, майтапчия беше. А и се оправяше самичък все още. Готвеше си, само продуктите му носеха до дома...
- Айде, да си ни жив и здрав, Тошо, да илядиш, да дочакаш децата да се върнат от Англия, да ти донесат чуждоземски подаръци, а ние сега с наши селски идем, а Джон и Мелани с техни си работи. - рече баба Койна.
- Да си жив и здрав, да ни посреща още много години - притури Мелани към пожеланията.
Подредиха масата, дядо Тошо имаше пред къщи масичка и си седеше до нея. Сипаха по ракия, чукнаха се за здраве, старецът се просълзи и рече:
-Благодарим, дано доживея моите емигранти да се завърнат, да ги видя, не само да ги чувам по телефона, пък после може и да склопя очи... - старецът обърса една сълза, стичаща се по небръсната буза...
- Ще, Тошо, не се притеснявай, ще ги дочакаш, ей го де е 2025, още две години, щат не щат ще си дойдат, нали така беше казала Слава Севрюкова, които са по чужбина, да се приберат, че ако не доброволно ще стане доброзорно, тука, в нашата страна ще сме защитени от Бога... Ти само стискай зъби, ще ги дочакаш. -рече баба Койна. Останалите се съгласиха с нея кимайки с глави.
- Ех, Койне, чул те Господ! Да си дойдат, мъка ми е, самин съм тука, ще ми се да са край мене... Емигранти, тежка съдба имат... Не са там от добро, за пари са... Ама парите не са всичко, не си ли до корена, до земята... Ей ги, Мелани и Джон намериха свой дом тука... Харесват природата, ама си имат пари хората, пенсиите не са им като нашите... Но само да съм жив да ги дочакам... - така разсъждаваше дядо Тошо от селото с англичаните в един пуст край на България на рождения си ден. А те, англичаните, дошли в страната ни, защото я харесали, защото искали тишина и спокойствие, живееха кротко и с уважение към местните. Дано и емигрантите на дядо Тошо бяха така в тяхната страна... И дано наистина скоро намерят сили и земята ги привика, родната земя българска, че да си дойдат...
Телефонът на дядо Тошо иззвъня.
- Ало, Пенке ти ли си, чедо? А, добре съм, благодарим, чедо, празнуваме тука с англичаните, с нашите... Вие как сте? Така ли, ех, как се радвам, чедо, дай ми да чуя и брат ти! Здраво, сине, благодарим, добре съм... Кога, на 10 ноември? Така ли, сине? Ще минат тия шест месеца, само да сме здрави! Много се радвам сине, айде, пак ще се чуем, до скоро! Сега ще кажа на всички!
Дядо Тошо затвори телефона и с широка усмивка се обърна към гостите си:
- Ей, доживях, моите се връщат! Идват си, уреждат всичко нужно и след шест месеца са си тука... Резервирали полет, за 10 ноември...
- А да ти е честито, Тошо, от този подарък по-добър, здраве! - каза баба Койна, а всички подеха:
- А наздраве за здраве, Тошо и да ни събереш пак като се върнат твоите, че да полеем, хем завръщането им, хем демокрацията...
- Да живее демокрацията, че ни доведе до село - каза Джон - и да се върне в родината си българската емиграция - допълни Мелани...
Така с радостна новина завърши празника на дядо Тошо. А всеки след това пое по своята пътека към дома си. Всеки с грижите и мислите си, всеки с надеждата си... Защото някой беше казал, че надеждата не умира...
© Людмила Данова Todos los derechos reservados